Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Докато пресичаха фоайето пред залата, госпожица Уитуел излезе и ги пресрещна. Натаниел я гледаше неумолимо, но не проговори. Проницателните й очи се впиха в неговите.
— Може да си успял да убедиш нашия скъп министър-председател, а може и да не си — прошепна тя грубо, — и може и да успееш, но може и да не успееш да вземеш жезъла, а аз знам, че си действал зад гърба ми, опитвайки се да се издигнеш за моя сметка и няма да ти го простя. Нашето сътрудничество е приключено и аз не ти желая успех. Що се отнася до мен, трябва да изгниеш в Кулата на Дювал.
Тя си отиде забързано. Дрехите й прошумоляха като мъртви листа. Натаниел гледа след нея известно време; после, забелязвайки, че Хирнек го гледа с мрачно задоволство в очите, се съвзе и направи знак на чакащите във фоайето шофьори.
С потеглянето на колата на север четири червени наблюдателни сфери се материализираха над входа и тихо се понесоха в преследване.
44
Разбрах го в момента, в който се изкачиха по стълбите. Можех да го прочета в пресилената усмивка на момчето Хирнек и неохотата, с която изкачваше всяко стъпало. Виждах го в студения, стоманен поглед в очите на господаря ми и заплашителната близост, с която крачеше след затворника. О, да, Натаниел се опитваше да придаде на всичко хубав и спокоен вид, в опит да приспи момичето и да я направи невнимателна. Наречете ме интуитивен, но аз не считах, че нещата са чак толкова розови, колкото му се искаше тя да мисли. Разбира се, невидимият фолиот, кацнал на раменете на Хирнек, сграбчил здраво врата му с ноктите на краката си, също издаваше малко положението. Ръцете на Хирнек бяха притиснати до тялото му от тънката люспеста опашка и не можеше да говори, вика или да направи какъвто и да било жест. Тънки нокти се бяха забили в бузите му, насърчавайки го да продължава да се усмихва. Освен това фолиотът не спираше да му шепне нещо в ухото и бе малко вероятно да бяха общи приказки101.
Но момичето не забелязваше това. Тя нададе нисък вик, когато видя Хирнек да се появява на стълбите и без да иска, пристъпи напред. Господарят ми извика предупредително:
— Моля ви, стойте назад, госпожице Джоунс!
Тя спря на мястото си, но не отдели очи от приятеля си.
— Здравей, Якоб — каза тя.
Фолиотът отпусна малко ноктите си, колкото да позволи на затворника да изграчи.
— Здрасти, Кити.
— Ранен ли си?
Пауза. Фолиотът погъделичка предупредително бузата на Хирнек.
— Не.
Тя се усмихна слабо.
— Аз… аз дойдох да те спася.
Този път получи само едно сковано кимване. Ноктите на фолиота отново бяха на мястото си. Фалшивата усмивка на Хирнек се бе върнала, но в очите му виждах отчаяното предупреждение.
— Не се тревожи, Якоб — твърдо рече момичето. — Ще ни измъкна оттук.
Е, всичко това беше много трогателно, много мъчително и виждах, че обичта на момичето към момчето102 бе точно това, което искаше господарят ми. Той наблюдаваше поздравите им с нетърпелива пресметливост.
— Идвам с добра воля — каза Мандрейк, лъжейки безочливо. Висящ невидим на врата на Хирнек, фолиотът извъртя очи и се изсмя приглушено.
Дори и да исках да подскажа на момичето за фолиота, не беше възможно да разговарям с нея, при условие че господарят ми стоеше точно пред мен103. Освен това, той не беше единственият проблем. Сега забелязах, че високо горе между покривните греди висяха няколко червени сфери. Магьосниците ни наблюдаваха отдалеч. Нямаше смисъл да си търся белята. Както обикновено, стоях разчувстван отстрани и очаквах заповедите си.
— Идвам с добра воля — каза отново господарят ми. Ръцете му бяха протегнати с вдигнати нагоре празни длани в знак на примирие104. — Никой друг не знае, че си тук. Ние сме сами.
Е, това беше поредната измислица. Наблюдателните сфери се сбутаха кокетно зад една греда, сякаш бяха смутени. Фолиотът направи физиономия на фалшиво възмущение. Очите на Хирнек умоляваха момичето, но тя не забеляза нищо.
— Ами вълците? — сопна се тя.
— Те са надалеч — все още те търсят, доколкото знам. — Устните му се разтегнаха в усмивка. — Едва ли можеш да искаш повече доказателства за намеренията ми — каза той. — Ако не бях аз, сега щеше да си само една купчина кости на някоя задна уличка.
— Последния път, като те видях, не беше толкова деликатен.
— Вярно. — Натаниел направи нещо, което очевидно смяташе за благовъзпитан жест; при всичката тази коса и люлеещи се маншети изглеждаше сякаш се бе спънал. — Извинявам се за прибързаността си в онзи случай.
101
Нисшите духове като този често са дребнави и отмъстителни и използват всяка възможност да притеснят човека в тяхна власт с приказки или смразяващи кръвта мъчения. Други имат безкраен репертоар от неприлични шеги. Не е ясно кое е по-лошо.
102
При все че беше непонятна. На мен той ми изглеждаше малко сълзлив.
103
Не че щях да го направя, разбира се. Човеците и жалките им малки афери изобщо не ме касаят. Ако имах избор дали да помогна на момичето, или да се дематериализирам на момента, вероятно щях да изчезна със силен смях, оставяйки облак сяра пред очите й. Въпреки че беше очарователна, сближаването с хората никога не е добро за един джин. Никога. Повярвайте на някой, който го знае.
104
Искам да кажа това, което се виждаше от тях изпод огромните му, дантелени маншети.