Пътят на кралете (том I)

— Вярно е — заинати се той. — Ей сега чух някакви жени да говорят. Казаха, че татко е откраднал сферите от Сиятелния господар Уистиоу. Казват, че на татко му харесва да реже хора и да прави неща, дето не са естествени.

— Които не са естествени.

— Защо не мога да говоря като всички останали?

— Защото те не говорят правилно.

— За нана Терит си е съвсем правилно.

— А ти какво мислиш за нея?

Кал се поколеба.

— Тя е невежа. И обича да клюкарства за неща, за които нищо не знае.

— Добре тогава. Ако искаш да й подражаваш, аз очевидно не мога да намеря възражения срещу това да се поупражняваш.

Кал се намуси; човек трябваше да внимава, когато говори с Хесина; тя обичаше да извърта думите. Той се облегна на стената и загледа как дъхът му излиза на клъбца. Може би по-различна тактика щеше да свърши работа.

— Майко, защо хората мразят татко?

— Не го мразят — отвърна Хесина. Но спокойният тон на въпроса я накара да продължи. — Ала наистина се чувстват неудобно от него.

— Защо?

— Защото някои хора се боят от знанието. Баща ти е учен мъж; знае неща, които другите не могат да разберат. Значи тези неща би трябвало да са тъмни и тайнствени.

— Но не ги е страх от продавачите на реликви и от глифогадателите.

— Тях можеш да ги разбереш — спокойно отвърна майка му. — Изгаряш глифогаданието пред дома си и то пропъжда злото. Лесно е. А баща ти не дава на хората разни отвари. Настоява да пазят леглото, да пият вода, да приемат някакво противно лекарство и да промиват раните си всеки ден. А това е трудно. Хората по-скоро биха оставили всичко в ръцете на съдбата.

Кал обмисли думите й.

— Според мен го мразят, защото твърде често той не успява.

— Ето ти сега. Ако глифогаданието не успее, можеш да отдадеш това на волята на Всемогъщия. Ако баща ти не успее, грешката е негова. Или поне такова е разбирането. — Хесина продължи да работи, по земята около нея падаха късчета камък. — Те никога няма да мразят баща ти истински. Той е твърде полезен. Но никога няма да бъде един от тях. Такава е цената на това да си лекар. Да имаш власт над живота на хората е неудобна отговорност.

— А ако аз не желая тази отговорност? Ако искам да бъда нещо обикновено като пекар или земеделец, или… — Или войник, добави той в ума си. Тайничко беше вземал тоягата няколко пъти и макар да не успя да повтори усещането от борбата с Йост, имаше нещо живително в това да държи оръжието. Нещо, което го привличаше и вълнуваше.

— Мисля, че би установил, че животът на пекарите и земеделците не е толкова за завиждане.

— Поне имат приятели.

— И ти имаш приятели. А Тиен?

— Тиен не ми е приятел, майко. Той ми е брат.

— О, а той не може да ти е и брат, и приятел?

Кал завъртя очи.

— Знаеш какво искам да кажа.

Хесина слезе от стълбата и го потупа по рамото.

— Да, знам. Съжалявам, че се пошегувах. Но ти се поставяш в трудно положение. Искаш да имаш приятели, ала наистина ли искаш да правиш като тях? Да изоставиш учението, за да се бъхтиш в полето? Да остарееш преждевременно, изнурен и сбръчкан от слънцето?