Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— В известен смисъл, да — отвърна Баяз. — Това е заседателната зала на Имперския сенат. Тук сядаше императорът и изслушваше дебатите на най-мъдрите граждани в Олкъс. Тук се взимаха решения, които промениха хода на историята. — Гласът му стана писклив от вълнение. Изкачи едно стъпало по-нагоре по пътеката и развълнувано посочи с пръст към пода. — Доколкото си спомням, точно тук стоеше Калика, докато правеше обръщението си към сената, в което настоя за повече предпазливост при разрастването на империята на изток. А ето там, отдолу, му опонираше Ювенс с дръзки, силни аргументи и накрая го срази, бляскава победа беше. Наблюдавах ги като омагьосан. Не можех да си поема дъх от вълнение, само двайсетгодишен бях тогава. Помня този дебат така, сякаш беше вчера. Думите, приятели мои. Всичката стомана в Кръга на света не може да се мери по сила с тях.
— И все пак острие в ухото боли повече от дума — прошепна Логън.
Джизал прихна, но Баяз, изглежда, не забеляза. Беше прекалено зает да притичва от една каменна банка до друга.
— Оттук Скарпиус се обърна към сената, предупреждаваше за опасностите от упадъка, говори за истинското значение на думата гражданство. Целият сенат слушаше смаян. Гласът му звънеше като… като… — Баяз започна да стиска юмрук във въздуха, сякаш искаше да извади оттам търсената дума. — Ха. Няма значение. Нищо вече не е както трябва на този свят. Тогава бяха времена на велики мъже, които постъпваха както е редно. — Смръщи се към боклука по пода на огромната зала. — А сега са настанали времена на дребни хорица, които постъпват както се наложи. Малки хора с малки мечти, тръгнали по стъпките на гигантите. Както и да е, виждате, че навремето това беше величествена сграда!
— Ъ, да… — обади се колебливо Джизал и се отдалечи от другите, за да разгледа каменния фриз най-отзад зад банките.
Полуголи воини, заели всякакви пози, се нападаха помежду си с копията си. Великолепна изработка наистина, но на това място се усещаше странна неприятна миризма. На нещо гнило, спарено — като на запотени животни. Миризма на мръсни конюшни. Той сбърчи нос.
— Каква е тази миризма?
Деветопръстия подуши въздуха и лицето му моментално се изпъна. На него се изписа истински ужас.
— Мамка му… — измъкна рязко меча си и пристъпи напред.
Внезапно, обзет от паника, Джизал се обърна и посегна към дръжките на остриетата си.
Първоначално го помисли за просяк: тъмна фигура, увита в дрипи. Клечеше в сянката само на няколко крачки от него. И забеляза ръцете. Пръстите, криви като животински нокти, върху каменния под. Видя сивото лице, ако това въобще можеше да се нарече лице. Широки изпъкнали надочни дъги, но без нито косъм по тях, масивни челюсти, от които стърчаха несъразмерно големи зъби, сплескан като свинска зурла нос и малки черни очички, които святкаха свирепо към него. Беше нещо средно между човек и животно, но доста по-противно от всяко поотделно. Джизал зяпна от изумление и застина на място. Надали имаше смисъл да казва на Деветопръстия, че вече му вярва.
Повече от очевидно бе, че има такова нещо като шанка на този свят.
— Дръж го! — изкрещя севернякът и затича нагоре по стълбите с изваден меч. — Убий го!
Джизал тръгна неуверено към създанието, но с този крак нямаше никакъв шанс, а и то се оказа пъргаво като лисица. Преди да успее да направи и две олюляващи се крачки, съществото се обърна и се втурна към една пукнатина в стената. Промуши се и изчезна в нея като котка между дъските на ограда.
— Изчезна!
Баяз вече вървеше към изхода. Ехото от ударите на дървения му жезъл по мраморния под отекна между облите стени.
— Виждаме, капитан Лутар. Виждаме!
— Ще дойдат още — изсъска Деветопръстия, — винаги идват още! Да се махаме оттук!
Лош късмет, помисли си Джизал, докато, изкривил от болка лице, куцаше надолу по разбитите стълби. Лош късмет, че Баяз реши да спрат точно тук точно сега. Лош късмет, че кракът му беше счупен и не можа да настигне отвратителната твар. Лош късмет, че не успяха да прекосят реката другаде и се наложи да дойдат в Олкъс.
— Какво правят те тук? — извика Логън на Баяз.
— Мога само да гадая — изръмжа задъхан магусът. — След смъртта на Създателя ги преследвахме. Изтикахме ги до най-тъмните кътчета на света.
— Няма много други по-тъмни кътчета на света от това тук. — Лонгфут притича покрай тях и се втурна по стълбите на входа, като прескачаше по две наведнъж.
Джизал го последва с подскоци надолу.
— Какво става? — извика Феро и свали лъка от рамото си.
— Плоскоглави! — изрева Деветопръстия.
Тя го изгледа с недоумение, но той й махна с ръка.