Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Наблизо тракаше капакът, от който течеше вода. Навани и Далинар трябва да бяха в съседната стая.
Кралят не беше тук.
— Негово Величество! — викна Каладин и скокна.
— В личните си покои, мостови — каза Адолин и кимна по посока на друга врата. — Можеш да спиш по време на буря. Впечатляващо. Почти колкото лигата ти насън.
Нямаше време за заяждане. Този сън… Каладин се обърна към вратата на балкона. Дишаше учестено.
Той идва…
Каладин рязко отвори вратата. Адолин и Ренарин се развикаха, ала той не им обърна внимание. Изправи се лице в лице с бурята.
Все още виеше вятър. Дъждът пердашеше каменния балкон с шум като от трошене на пръчки. Но вече нямаше светкавици, а вятърът, макар и силен, не можеше да вдига камъни и да събаря стени. Най-могъщата част от бурята бе отминала.
Тъмнина. Биеше го вятър, дошъл от дълбините на нищото. Каладин чувстваше, че стои над самата Преизподня, Чернилото от старите песни. Дом на демони и чудовища. Излезе навън колебливо. Светлината от отворената врата плисна върху мокрия балкон. Намери парапета — здрава част от него — и го стисна със студените си пръсти. Дъждът шибаше лицето му, мокреше униформата му, заравяше се в плата и търсеше топлата му кожа.
— Ти луд ли си? — обади се Адолин от прага. Каладин едва го чу през вятъра и далечния тътен на гръмотевиците.
Шарка бръмчеше тихо, докато върху фургона се лееше дъжд.
Робите на Шалан се притискаха един в друг и хленчеха. Щеше ѝ се да накара проклетото духче да млъкне, ала Шарка не откликваше на напомнянията ѝ. Поне бурята привършваше. Шалан искаше да излезе и да прочете какво казваха за родината ѝ събеседниците на Тин.
Звуците на Шарка звучаха почти като плач. Шалан се смръщи и се наведе към него. Думи ли чуваше?
— Лошо… лошо… толкова лошо…
Сил излетя от гъстия мрак на бурята — внезапен проблясък в черното. Завъртя се около Каладин и кацна на железния парапет. Роклята ѝ беше по-дълга и по-пищна от обичайното. Дъждът преминаваше през нея, без да наруши очертанията ѝ.
Тя погледна към небето, после рязко обърна глава.
— Каладин. Нещо не е както трябва.
— Знам.
Сил почна да се върти насам-натам. Очите ѝ се отвориха широко.
— Той идва.
— Кой? Бурята ли?
— Онзи, който мрази — прошепна тя. — Мракът вътре. Каладин, той наблюдава. Нещо ще се случи. Нещо лошо.
Каладин се позабави само за миг, после се завтече към стаята, мушна се край Адолин и влезе на светло.
— Доведете краля. Излизаме оттук. Веднага.
— Какво? — попита Адолин.
Каладин със замах отвори вратата към по-малката стая, където се намираха Далинар и Навани. Върховният принц седеше на дивана, изражението на лицето му беше някак далечно. Навани го държеше за ръката. Каладин очакваше друго. Върховният принц не изглеждаше уплашен или луд, а просто умислен. Говореше тихо.
Каладин застина. Той вижда неща по време на буря.
— Какво правиш? — попита Навани. — Как смееш?
— Можете ли да го събудите? — продума Каладин и пристъпи в стаята. — Трябва да се махнем от тази стая, от двореца.
— Глупости. — Това беше гласът на краля. Елокар влезе в стаята зад Каладин. — Какви ги дрънкаш?
— Тук не сте в безопасност, Ваше Величество. Трябва да Ви изведем от двореца и да ви съпроводим до лагера.
Проклятие. Това безопасно ли щеше да е? Дали не трябваше да идат на някое неочаквано място?
Навън прозвуча гръм, но шумът на дъжда отслабваше. Бурята замираше.
— Това е нелепо — обади се Адолин иззад краля и вдигна ръце. — Тук е най-безопасното място във всички лагери. Ти искаш да излезем? Да влачиш краля навън в бурята?
— Трябва да събудим Върховния принц — рече Каладин и се пресегна към Далинар.
Далинар улови ръката му.
— Върховният принц е буден — рече той. Погледът му се проясни. Далинар се върна от далечното място, където беше досега. — Какво става тук?
— Мостовият иска да се изнесем от двореца — обясни Адолин.
— Войнико?
— Тук не е безопасно, сър.
— Какво те кара да го кажеш?
— Инстинкт, сър.
Стана тихо. Дъждът навън трополеше леко. Пороите бяха дошли.
— Значи тръгваме — рече Далинар и се надигна.
— Какво? — възкликна кралят.
— Ти постави този човек начело на гвардията си, Елокар — обясни Далинар. — Щом той смята, че позицията ни не е безопасна, трябва да правим каквото каже.