Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Докато караше към офиса си, Тагарт беше видял черните букви на заглавията по вестниците. Вървейки по коридорите на „Тагарт Трансконтинентал“, беше чул от високоговорителя на радиото в някакъв кабинет един глас; глас, който очакваш да чуеш по тъмните улични кьошета — гласът крещеше искания за национализация на железниците. Беше прекосил коридорите с шумни стъпки, за да го видят, но бързо, за да не го спрат и да не го разпитват. Беше заключил вратата на кабинета си, нареждайки на секретаря си да не допуска нито един човек или телефонно обаждане и да казва на всички, че господин Тагарт е зает.
След това седна зад бюрото си, сам с пълния си ужас. Чувстваше се хванат в някаква тайна килия, чиято ключалка не може да се счупи никога — сякаш беше изложен пред погледите на целия град под него, надявайки се, че ключалката ще издържи вечно. Трябваше да бъде тук, в този кабинет, това се изискваше от него, трябваше да стои безцелно и да чака — да чака неизвестното да се стовари върху него и да определи действията му, а ужасът беше едновременно от това кой ще дойде за него и защо никой не идваше — никой, който да му каже какво да прави.
Звънящите телефони в общия офис звучаха като викове за помощ. Той гледаше вратата с чувство за отмъщение и триумф при мисълта за всички тези гласове, победени от безобидната фигура на секретаря му — млад мъж, специализиран единствено в изкуството на измъкването, което практикуваше със сивата, гумена мекушавост на аморален човек. Гласовете, мислеше си Тагарт, идват от Колорадо, от всеки център по системата на „Тагарт“, от всеки кабинет в сградата около него. Беше в безопасност дотогава, докато не се налагаше да ги чува.
Емоциите му се бяха сгъстили в неподвижна, монолитна, мътна топка вътре в него — непробиваема от мисълта за хората, които работеха по системата на „Тагарт“ — тези хора бяха просто противници, които трябваше да надхитри. По-острият пристъп на страх идваше от мисълта за хората от борда на директорите, но писмото с оставката му беше неговата аварийна стълба, с чиято помощ щеше да ги изостави в огъня. Най-силният страх идваше от мисълта за хората във Вашингтон. Ако се обадеха, трябваше да отговори — гуменият му секретар знаеше чии гласове отменяха заповедите му. Но от Вашингтон не се обадиха.
Страхът преминаваше през него на нередовни спазми, които пресушаваха устата му. Не знаеше от какво се ужасява. Знаеше, че заплахата не идва от радиото. Онова, което изпита при звука на лаещия глас, беше по-скоро ужас, който той усети, защото го очакваше — един вид задължение, нещо, което вървеше заедно с позицията му, като висококачествените костюми и речите по официални обеди. Но под него той чувстваше и промъкващата се малка надежда — ловка и потайна като хлебарка, ако тази заплаха се осъществеше, тя щеше да реши всичко, да го спаси от взимането на решение, да го спаси от това да подпише писмото… вече нямаше да е президент на „Тагарт Трансконтинентал“, нито пък някой друг… нито пък някой друг…
Той седеше, гледайки бюрото си, а очите и умът му не бяха на фокус. Сякаш беше потопен в мъгла и се бореше да не й позволи да достигне до каквато и да е окончателна форма. Онова, което съществува, има идентичност; той можеше да не му позволи да съществува, като откаже да го идентифицира. Не проследи събитията в Колорадо, не се опита да разбере причината за тях, не взе под внимание последствията им. Не мислеше. Оловната топка на емоцията беше като физическа тежест върху гърдите му, изпълваше съзнанието му и го освобождаваше от отговорността на мисленето. Топката беше омраза — омраза като единствен отговор, като единствена реалност, омраза без обект, причина, начало или край, омраза като претенция към Вселената, като оправдание, като право и абсолют.
Писъкът на телефоните отекваше в тишината. Той знаеше, че тези молби за помощ не са насочени към него, а към същество, чиято форма той беше откраднал. Именно тази форма откъсваха сега от него виковете — той се чувстваше така, като че звъненето вече не беше звук, а поредица от удари по черепа му. Обектът на омразата му започваше да придобива форма, сякаш предизвикана от звънците. Солидната топка експлодира в него и го захвърли сляпо към действие. Той се втурна вън от стаята, не обръщайки внимание на лицата наоколо, изтича по коридорите до оперативния отдел и до преддверието на кабинета на оперативния вицепрезидент.