Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Госпожица Темпъл погледна неумолимото му лице и после внушаващата страх красота на графиня Лакер-Сфорца: безукорната й усмивка бе едновременно топла и подканяща и студена като камък. Четиримата мъже я гледаха с празни погледи, принцът се чешеше по носа с нокът. Дали всички бяха трансформирани от Процеса и животинската им логика бе освободена от моралните задръжки? Видя белезите на принца и на набития мъж. Изглежда, по-възрастният мъж споделяше стъкленоокия им глад — може би неговите белези вече бяха избледнели. Само другият войник имаше нормално изражение, в което се четяха едновременно и сигурност, и съмнение. На лицата на останалите имаше само нечовешка увереност. Питаше се кой от тях ще я убие. Накрая погледна госпожа Марчмур, чието безизразно лице прикриваше нещо, което госпожица Темпъл смяташе за искрено любопитство… сякаш не знаеше какво ще направи госпожица Темпъл нито какво, ако се подчини, ще излезе от това.
— Изглежда, нямам избор — прошепна госпожица Темпъл.
— Нямате — съгласи се графинята, докато се обръщаше към едрия мъж, седнал до нея, и вдигаше вежди, сякаш да му покаже, че нейната част от работата е приключена.
— Ще ви бъда благодарен, госпожице Темпъл — каза граф Д’Орканч, — ако събуете обувките и чорапите си.
Вървеше боса — проста стратагема да й попречат да избяга. Госпожа Марчмур остана в стаята, но другите слязоха с нея — войникът, набитият човек с белезите и по-възрастният тръгнаха напред да се погрижат за каретите, графът и графинята вървяха от двете й страни, принцът вървеше след тях с госпожица Вандаариф под ръка. Докато слизаха по парадното стълбище, госпожица Темпъл видя на рецепцията друг служител, който само се поклони почтително в отговор на грациозното кимане на графинята. Госпожица Темпъл недоумяваше защо изобщо й е на такава жена Процесът или вълшебното синьо стъкло — съмняваше се някой да притежава силата или склонността да откаже на графинята каквото тя поиска. Погледна графа, който гледаше безизразно напред, едната му ръка държеше бастуна с перлената дръжка, а в другата носеше увитата синя книга като крал в изгнание, който планира да си върне трона. Усещаше гъделичкането на нишките на килима по пръстите на краката си. Някога, когато беше малка, краката й бяха загрубели и мазолести от тичане из плантацията. Сега бяха станали меки и нежни като на всяка глезена дама и бяха пречка за бягство, сравнима с железни букаи. В пристъп на безутешна тъга тя си спомни за малките си зелени боти, изоставени, изритани под дивана. Никой повече нямаше да се грижи за тях, знаеше го, и не можеше да не се пита дали някой някога отново ще го е грижа за нея.
Пред хотела чакаха две карети — едната беше елегантна червена двуместна, а другата — по-голяма, черна, с герб на вратата, вероятно на Мекленбург. Принцът, госпожица Вандаариф, войникът и набитият мъж с белезите се качиха в нея, по-възрастният се метна при кочияша. Портиер от хотела отвори вратата на червената карета за графинята и после за госпожица Темпъл, която усети как неравната повърхност на желязното стъпало се вряза в крака й, докато се качваше. Седна на седалката срещу графинята. След миг към тях се присъедини графът — цялата карета потрепери от тежестта му. Той седна до графинята и портиерът затвори вратата. Графът потропа с бастуна си по тавана и потеглиха. От момента, когато графът й бе наредил да си събуе обувките, не бяха казали нито дума. Госпожица Темпъл се покашля и ги погледна. Продължителното мълчание почти винаги изцеждаше самоконтрола й.
— Бих искала да разбера нещо — каза тя.
След миг графът попита дрезгаво:
— Какво?
Госпожица Темпъл обърна очи към графинята, защото въпросът в действителност бе насочен към нея.
— Бих искала да разбера как е умрял Кардинал Чан.
Графиня Лакер-Сфорца погледна госпожица Темпъл в очите с остро, търсещо напрежение.
— Убих го — заяви, и то така, че предизвикваше госпожица Темпъл да заговори отново.
Госпожица Темпъл все още не беше обезкуражена — всъщност ако тази, която я държеше в плен, не искаше да обсъжда въпроса, това беше изпитание за собствената й воля.
— Наистина ли? — попита тя. — Той беше страховит човек.
— Да — съгласи се графинята. — Напълних дробовете му със стрито стъкло, направено от индиговата ни смола. То притежава редица ефективни качества и в такива количества, в каквито го вдиша Кардинала, е смъртоносно. „Страховит“, разбира се, е дума с много нюанси — физическата сила често е най-просто и най-лесно преодолима.