Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Господ да ни е на помощ, само цигани, и то ясновидци, ни липсваха в цялата бъркотия! — извика мистрис Ефри. — Какво ли още ни чака!
Тя остана на входната врата, като си блъскаше главата с тази загадка в дъжделивата бурна вечер. Облаците прелитаха бързо, а вятърът идваше на пристъпи, развяваше кепенците на съседната къща, които се бяха откопчали, превърташе запуснатите шапки на комините и ветропоказателите и неспирно се въртеше край оградата на съседното църковно гробище, като че ли си беше наумил да издуха покойните граждани из техните гробове. Глухата гръмотевица, долетяла едновременно от всички посоки на небето сякаш се заканваше да си отмъсти за това умишлено осквернителство, тътнеше: „Нека почиват в мир! Нека почиват в мир!“
Мистрис Ефри, чийто страх от гръмотевиците и светкавиците можеше да се сравни единствено с ужаса й от тази вампирясана къща, потънала в преждевременен и свръхестествен мрак, стоеше и се чудеше дали да влезе, или не, когато вратата изведнъж се затръшна пред нея под силния напор на вятъра и сложи край на колебанията й. „Ами сега какво да правя, ами сега какво да правя?“ — извика мистрис Ефри, чупейки ръце в този последен и най-ужасен от всички сън; „Какво да правя, когато тя е сам-самичка вътре и може да слезе да ми отвори, колкото и мъртвите от гробището!“
В тази дилема, с престилка, метната като качулка през главата, за да я пази от дъжда, мистрис Ефри затича разплакана напред-назад из самотното калдъръмено дворче. А какво я накара да се наведе и да погледне вътре през ключалката, сякаш би могла да я отвори с окото си, е трудно да се каже; но то не е по-различно от онова, което повечето от нас биха сторили в подобна беда — същото стори и тя.
От това положение тя подскочи с приглушен писък, защото усети нещо върху рамото си. Беше допирът на ръка; на мъжка ръка.
Човекът беше облечен с пътнически дрехи, носеше кепе, обрамчено с кожа, и тежка наметка. Приличаше на чужденец. Имаше гъста коса и мустаци — гарвановочерни, разрошените им краища преминаваха в червеникаво — и висок, прегърбен нос. Той се засмя на уплахата и вика на мистрис Ефри; а когато се засмя мустаците му се спуснаха под носа, а носът му полегна над мустаците.
— Какво има? — попита той на чист английски. — От какво се подплашихте?
— Ами от вас! — изпъхтя Ефри.
— От мене, мадам?
— И от тъмната нощ, и… и от всичко! — каза Ефри. — Погледнете! Вятърът духна и тръшна вратата и сега не мога да си вляза.
— Ха! — възкликна джентълменът, който не се развълнува от думите й. — Виж ти! Да сте чували тук наоколо да живеят някои си Кленъм?
— Бог да ни е на помощ, чувала съм, да, чувала съм! — извика Ефри и отново отчаяно зачупи пръсти при този въпрос.
— Къде точно?
— Къде! — викна Ефри, нервирана от повторното надничане през ключалката. — Къде другаде, ако не в тази къща? А тя е сам-самичка в стаята си и краката й са схванати, не може да мръдне, ни на себе си да помогне, нито на мене, а другият умник никакъв го няма, и — да ме прости господ! — изкрещя Ефри, и неистово заподскача, като си представи всички тези неща — да ме прости господ, ако не подлудявам от ужас!
Поразчувствуван от злополуката, след като вече знаеше, че тя засяга и него, джентълменът отстъпи, за да огледа къщата, и очите му се задържаха върху високия тесен прозорец на малката стаичка до входната врата.
— Къде би могла да се намира дамата, която е загубила способността да движи нозете си, мадам? — попита той с оная странна усмивка, която не позволяваше на мистрис Ефри да отдели поглед от устата му.
— Ей там горе! — каза Ефри. — Онези двата прозореца.
— Ха! Аз съм висок, но не бих могъл да имам чест да й се представя в оная стая без помощта на стълба. А сега, мадам, кажете честно — честността е съставка на моя характер, — да ви отворя ли тази врата?
— Да, благословен да сте, сър, заради бедната женица, и то по-бързо — извика Ефри, — защото тя сигурно вече ме вика, а може и да се подпали и жива да си изгори или кой знае какво още може да й се случи, просто се побърквам, като си помисля за това!
— Постойте, добра ми госпожо! — Той възпря нетърпението й с гладката си бяла ръка. — Доколкото виждам, работният ден вече е свършил, нали?
— Да, да, да — извика Ефри. — Отдавна.
— Нека тогава ви направя едно почтено предложение. Справедливостта е част от моя характер. Току-що пристигнах с пощенския кораб, както сама виждате. — Той й каза, че палтото му е наквасено и че обувките му са прогизнали; тя още в началото бе забелязала колко е рошав и блед като след тежък път и толкова измръзнал, че едва удържаше зъбите си да не тракат. — Току-що пристигнах с пощенския кораб, мадам, и дъждът ме забави; отвратителното време. В резултат на това, мадам, една важна работа, която иначе щях да си свърша тук в нормалните работни часове (важна работа, работа, свързана с пари), все още трябва да се свърши. Сега, ако вие ми доведете някой от съседите, който е в състояние да ми я свърши, в замяна аз ще отворя вратата. Ако не приемете това ми предложение, то аз… — и пак със същата усмивка той многозначително отстъпи назад.