Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
При тези думи цялото семейство се кикотеше, тъпчеха памук в сутиена й, за да влудява мъжищата. Чичовците я притискаха по ъглите, за да я „подготвят за живота“, майка й и лелите й се хилеха злобно, обясняваха, че така овладявала занаята, убедени, че поне нямало да се прави на ощипана.
Нямаше достатъчно сили за съпротива.
Това време свърши. Закле се в деня, в който се прибра от родилния дом, с обожаваното си дете на ръце. Никой повече нямаше да я избутва от пътя.
Но ето че отново се почна. Наблюдаваше минаващите влакове и хвърчащите във въздуха камъчета я удряха по физиономията.
Трябваше да им покаже…
Защото се оказа аут…
Тази мисъл я разболяваше.
Наведе глава и потъна в размисъл, втренчила поглед в една точка на стената на спалнята, сетне премести очи, спря се на пролуката на завесата и започна да нарежда сърдито… на всяка цена трябва да измисля нещо, да се измъкна от тази задънена улица. В противен случай ще залинея и ще се състаря преждевременно, ще ми остане само да им приготвям вечерята и да ги слушам мълчаливо да си приказват помежду си, а това никак не е добре на моята възраст. Четирийсет и три години… все още имам доста неща, които мога да направя, нали? Имам немалко за вършене…
Защото после ще съм прекалено стара за всичко, дори за близане на глави.
Сълзите напираха в очите й. Дощя й се да си легне и повече да не стане от леглото. Леко прокара върха на пръстите по миглите си, твърдо решена да прогони черните мисли, които нахлуват в главата и ви подтикват към самоунищожение.
Досега винаги си се измъквала, момичето ми, винаги си се изправяла на крака… Не увесвай нос, вирни гребена, размърдай си мозъка. Не хленчи… Тия двамата недодялани мъже те обичат. Ти си светлината на живота им. Но е по-силно от тях. Тестостеронът винаги надделява.
Не се оставяй, съпротивлявай се… Създай си нов живот. Мини през прозореца, ако не ти дават да минеш през вратата.
В този момент й просветна и тя се усмихна на завесата: ще се обади на Жозефин. На Жозефин, която винаги дава разумни съвети.
Ще й разкаже за провала си и тя ще я изслуша.
Двете заедно ще намерят някакъв изход.
Жозиан опъна рамене, каза си: сигурно носът ми се е зачервил от сълзите. Не желаеше да я съжаляват. Стана, отиде в банята да се напудри, плесна с ръце и се провикна: „На масата, джуджета!“.
Серюрие искаше нова книга.
Звънеше на Жозефин, номерът му се изписваше на дисплея на телефона и тя не вдигаше. Прослушваше съобщението. „Отлично, отлично… Сигурно сте заета с писане. Работете, Жозефин, работете. А пък аз ще чакам да прочета какво сте написали.“
Сърцето й се обръщаше.
Да пише. Да пише.
Страхът я бе завладял изцяло. Стомахът й се свиваше, когато се докоснеше до компютъра, главата я заболяваше, когато се опитваше да съчини някаква история, пръстите й се схващаха върху клавиатурата. Страх денем, страх нощем. Страх, страх, страх.
„Смирената кралица“ се появи спонтанно. Не пишех, а правех услуга на Ирис. Подчинявах се на заповедите й. Както винаги дотогава бях правила. Беше естествено.
Освен това беше и лесно. Опора ми бяха дългите години задълбочено учение, познавам дванайсети век като петте си пръста. Флорин, Гийом, Изабо, Черния Етиен, трубадура Тибо, Бодуен, Гибер Благочестивия, Танкред дьо Отвил — все стари познайници; обличах ги в малко плът и извиквах на живот знанията си. Познати ми бяха интериорът, раклите в замъците, роклите и накитите, езикът, начинът на ловуване, на воюване, знаех как знатните благородници се обръщат към дамите, пленили сърцата им, познавах миризмата в готварниците и вкусните и ароматни блюда, които се приготвяха там, опасностите и заплахите, желанията и подвизите.
А ако пак се върна в дванайсети век?
Тя беше част от колектива, натоварен да състави за Националния център за научни изследвания един труд, посветен на ролята на жените по време на кръстоносните походи. Би могла да разкаже историите на жените воини, поели по пътя на сраженията и битките. Изключителни жени, които не са познавали страха.