Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— В себе си нося бедата — измъчено процеди Сеид ефенди. — Като скъсан цървул я влача…

Не отвърнах, защото не разбрах за болестта ли говори или пак го подлови настроението, в което го заварих.

— Като умра някой ден — поусмихна се той, — тогаз може би тая беда ще изскочи от мен. Ама не знам ще има ли хора наоколо да я видят как аджеба изглежда. Или по-добре да няма, че тях да не избере за обиталище.

— Не говорете тъй! — рекох бодро. — Пу, на дявола в ушите! След някой ден ще видите щерките. Внуците ви чакат!

— Хайде да вървим долу. Асие ханъм сигурно се е върнала — поведе ме Сеид ефенди по стълбата. — Да видим има ли от оназ пикня, дето я пия преди ядене. С нас ще вечеряш, Демире. За последно…

Чудиш се, че са ме канили на софрата си. Чувал си бил, казваш, че правоверните се гнусят от фармасони, дето се мърсят със свинско месо. Вярно, имаше го това нещо и с положителност още го има. Ама защо да не се гнусят, питам те пък аз? Я се постави на мястото на човек, за когото свинското е най-противното нещо на света. Тъй е възпитан, тъй е свикнал, тъй си представя работите. Ти обаче викаш, че пържолите били вкусни, а луканката още повече. Разбирам те, но интересно дали ти ще разбереш по същия начин австралийския абориген, ако вземе да ти хвали такива деликатеси като гъсениците и паяците. И дали няма да се погнусиш да вземеш хляб от ръката на човек, дето преди малко е лапнал воняща буболечка и даже малко си е поразмазал по пръстите. Ама остави туземците от тоя континент, мръдни по̀ на север, при фините японци. Да видим няма ли да ти се обърнат червата от техните пихтиести водорасли примерно.

Човешките обичаи са едно, лошото е, че хората често викат боговете за съдружници в своите навици — тропосат им табиета си с дебела губерка. Та и мюсюлманите така. Уж презират горкото прасе, пък чак в небето са го възнесли — лично Аллах да занимават с него…

Само че Сеид ефенди ни веднъж не ме е питал ям ли, не ям ли свинско. Пък истината е, че такава мръвка с години не бях помирисвал. И не защото се отказах, ами нямаше откъде да купя. За сланинка не се и сещах. Тъй че в това отношение не се различавах и от най-чистия правоверен. Шегата настрана — като живях толкоз време при Сеид Османоглу, трудно можеха да ме отделят от турците. Някои хора в Анталия, от по-близките, знаеха произхода ми. Но доста не го подозираха и ме смятаха за турчин. Демир — чиновника на Сеид ефенди. На такива не разяснявах какъв съм и що съм. Щом ме мислят за турчин — нека! Какво сам да се деля пред страничните си познати?! Виждаме се, поздравяваме се, вършим си работата, ако се яви нещо общо, еднакви се срещаме и еднакви се разделяме. Турчин бях станал до най-скритото място. Е, имаше там една разлика. Не бях обрязан. Ама това знаеха със сигурност само Мариет и други подобни свидетелки. Те обаче не ми придиряха…