Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
Не беше водил Елида до онази част от кея. Не беше видял мъжа, докато връзваше лодката им на пристана, нито на тръгване из града. Възможно беше да е подочул за тях, но това беше речно градче: постоянно идваха и си отиваха непознати лица, които плащаха за анонимността си.
Той ускори крачка. Откъм реката плъзваше мъгла, обвивайки във воала си градчето и отсрещния бряг. Докато хвърли щайгата и другите покупки в лодката, без дори да си направи труда да ги завърже, улиците вече пустееха.
Магията му потрепна. Той плъзна поглед из мъглата, по златните петънца от запалени свещи зад хорските прозорци. Нещо не е наред, не е наред, не е наред, нашепваше му тя.
Къде се губеше Елида?
Побързай, привика я наум, броейки пресечките, които бяха подминали на път към странноприемницата. Вече трябваше да се е върнала.
Мъглата се нагнети около него. Край ботушите му се разнесе писукане.
Лоркан изруга към калдъръма, където цяло стадо плъхове препускаше към водата. Всички се хвърлиха в реката, прескачайки се един друг.
Не, не се задаваха неприятности – те вече бяха тук.
***
Ханджийката настоя Елида да премери дрехите, преди да й ги продаде. Струпа ги в ръцете й и я упъти към една стаичка в дъното на странноприемницата.
Мъжете я зяпаха с прекалено алчни погледи, докато минаваше покрай тях по тесния коридор. Типично за Лоркан да я остави сама, докато задоволяваше собствените си нужди. Елида се шмугна в съвършено тъмната, хладна стая. Завъртя се да потърси свещ и кремък.
Вратата щракна, затваряйки я вътре.
Тя скочи към дръжката, докато познатото тънко гласче шепнеше: Бягай бягай бягай бягай бягай бягай.
Блъсна се в нещо мускулесто, мършаво и сухо като щавена кожа.
Вонеше на гнило месо и стара кръв.
В другия край на стаята пламна свещ. И разкри дървена маса, празна камина, залостени прозорци и...
Върнън. Седеше от другата страна на масата с котешка усмивка на лице.
Здрави, ноктести ръце се вкопчиха в раменете й, пронизвайки кожения й жакет. Илкенът я стисна силно, а чичо й провлачи:
– /какво приключение спретна само, скъпа ми Елида.
50.
– Как ме намери? – пророни Елида, едва сдържайки се да не повърне от смрадта на илкена.
Чичо й стана на крака с плавно, премерено движение и изопна зелената си туника.
– Задаваш ми въпроси, за да си спечелиш време? Хитро, но очаквано.
Той кимна на съществото. И то издаде нисък, гърлен хрущящ звук.
Вратата зад него се отвори, разкривайки още два илкена, запълнили коридорчето с крилете и противните си лица. О, богове! О, богове!
Мисли мисли мисли мисли мисли.
– По последни сведения спътникът ти товари провизии в лодката ви и се готви да отплава. Явно е трябвало да му платиш повече.
– Той ми е съпруг – изсъска Елида. – Нямаш право да ме разделяш с него, нямаш.
Защото омъжеше ли се, настойничеството на Върнън приключваше.
Той се изсмя тихо.
– Лоркан Салватер, помощник-командирът на Майев, ти е съпруг? Моля ти се, Елида. – Върнън махна лениво на илкена. – Потегляме.
Трябваше да им се измъкне сега, преди да са имали възможност да я преместят, да я тикнат някъде.
Но накъде да бяга? Ханджийката я беше издала, някой беше докладвал на Върнън къде се намира лодката им...
Илкенът я дръпна. Тя закова пети в дървения под, не че щеше да й помогне.
Съществото се изхили и доближи уста до ухото й.
– Имаш чиста кръв. Надушвам я.
Тя се отдръпна погнусено, но то стисна ръката й и сивкавият му език погъделичка шията й. Колкото и да се мяташе в хватката му, не успяваше да се изплъзне, докато я водеше към двата илкена, чакащи в коридора. Към задната врата на три метра от тях, вече отворена към черната нощ отвъд.
– Виждаш ли от какво те пазех в Морат, Елида? – рече ласкаво Върнън, крачейки зад тях.
Тя заби крака в дървения под, задърпа се към стената, към нещо, в което да намери опора, за да се съпротивлява...
Не.
Не.
Не.
Лоркан я беше оставил, извлякъл бе нужната му информация от нея и си беше тръгнал. Тя само го бавеше, навличаше му врагове.
– А какво ще правиш сега в Морат – продължи умислено Върнън, – когато Манон Черноклюна вече не е сред живите?
Думите му сякаш я блъснаха в гръдния кош. Манон...
– Собствената й баба я изкорми и я хвърли от крепостта заради неподчинението й. Аз ще те пазя от роднините ти, разбира се, но... Ераван ще иска да узнае с какво си се занимавала. Какво... си взела от Калтейн.
Камъкът в джоба на гърдите й.
Той жужеше и шепнеше, пробуждайки се, докато тя риташе яростно.