Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Сега обаче следваше нов проблем. От главната шахта се разклоняваха шест различни тунела и тъй като навсякъде по стените наоколо бяха поставени факли, не бях в състояние да отгатна по кой от тях са тръгнали майка ми и ерцхерцогът. Опитах се да успокоя дишането си и се заслушах. А след това някакъв звън, не — по-скоро удар като от метал върху метал. Да не би някъде да се води бой? Да не би да има предателски заговор? Да не би ерцхерцогът да е довел майка ми тук, за да я убие? Със смесени чувства относно съдбата на майка ми — дали ме е грижа за нея или не — аз се плъзнах безшумно към посоката, от която дойде този звук.
Тунелът ме водеше все по-надолу и по-надолу, камъните под краката ми ставаха все по-хлъзгави и неравни. Изведнъж тесният скален коридор се изля в огромна пещера и кехлибареният блясък стана по-силен. Знаех си, че групичката е някъде тук, защото чувах гърмящите гласове на майка ми и на ерцхерцога. Изкатерих се по една голяма купчина камъни и надникнах. Виждаше се всичко. Всички играчи бяха тук, подредени в кръг, обсъждащи нещо. Имах чувството, че гледам театър. Майка ми си беше жива и здрава и говореше, а гласът й отекваше из цялата пещера:
— Ерцхерцоже, позволете ми да ви представя най-добрите специалисти на нашата Дзека! Синьор Да Моето, нашият оценител. — Намусен мъж с черно-бяла мантия и мека, квадратна, четиривърха шапка, пристъпи напред. — Синьор Мантовано, нашият майстор на железните калъпи. — Нисък и набит мъж с най-мръсните ръце, които някога бях виждала. — Синьор Контино, нашият златар. — Аха! Похотливецът от пътуването ни! — И синьор Сарпи, нашият секач на монети! — Синьор Сарпи се оказа истински великан. Не носеше нищо друго, освен бричове и широк колан на борец. В ръка държеше огромен чук. Престанах да се страхувам за майка си, когато я видях в компанията му. — И когато казвам, че те са най-доброто от нашата Дзека, трябва да знаете, че това е най-доброто в целия свят, защото надали има нужда да ви казвам, че венецианската Дзека е най-добрият монетен двор на тази земя!
Усетих неприкритата гордост в гласа й, но това все още с нищо не ми подсказваше какъв е смисълът на цялата тази екскурзия. Но какво ще прави, за бога, тази чудата сбирщина от мъже? С какво са толкова важни, че да пътуват в каретите на дожаресата? Двама от тях безсъмнено имаха благородническа жилка, но другите двама си бяха същински селяни.
— Синьор Мантовано, калъпът, ако обичате! — отсече майка ми и протегна ръка. И човекът, когото тя нарече майстор на железни калъпи, пусна нещо в ръката й — очевидно тежко, ако се съдеше по начина, по който ръката й се отпусна. Нещото се раздели на две. — Печатът! — изкомандва отново тя.
— Може ли да погледна? — обади се ерцхерцогът и излезе напред. След малко отбеляза: — Много интересна изработка. Малко претрупано, но пък всички знаем вкусовете на нашия приятел. А темите са изключително подходящи. Нека да видя и заготовката.
Тук беше ред на златаря, който пристъпи напред и поднесе кръгъл сребърен диск, който проблесна под светлината на факлите.
След това дойде ред на оценителя. Той излезе напред с някакви мънички везни — две малки месингови чинийки, висящи на златни верижки от медна пръчка. Постави елегантно някакво парче олово в едната чинийка, а диска — в другата.
— Сто двайсет и четири! — изрече с тържествен глас. — Гарантирам, че това е сребърен ангел!
— Добре тогава — промърмори ерцхерцогът и потри ръце като дете на Коледа. — Нека сега отсечем една. Синьор? — обърна се към секача на монети. Златарят пое калъпа, постави сребърния диск в едната му част, после постави върху него втората част и отстъпи. — В момента ковем историята! — изрече гордо ерцхерцогът в мига, в който секачът вдигна високо чука си и го стовари с все сили върху калъпа.
Обаче историята като че ли не беше все още готова да бъде изкована, защото великанът, чийто удар бе забавен малко от речта на ерцхерцога, не уцели — дискът се стрелна в мрака и профуча покрай ушите ми. Всички погледнаха в моята посока и аз се сниших бързо зад камънаците. И това ми отвори очите за истината — зърнах в краката си сребърна монета, лежаща там, където беше изхвръкнала. Ангелът бе долетял до мен. Имах точно толкова време, колкото да я пъхна в ръкава си, след което веднага се изправих.