![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
„Свещеният дълг!“ Това било значи – да взема онази прекрасна душа, да убия единственото на този свят момиче, което обикнах и мога да имам? Да съм подпалел дома на султан Сюлейман хан, а?“
В този миг Исмаил разбра.
Нямаше да се отърве изведнъж от Алехандро, почувства го. Това го потресе. Усещането му за вътрешно облекчение се разпръсна, то просто изчезна. Когато почувстваше глад за отварата, моментално щеше да се подчинят на заповедите от Алехандро и разсъдъкът му, и тялото н душата. Мъглявата пелена пред очите му изненадващо се вдигна. Сега можеше да вижда всичко много по-ясно. И миналото, и бъдещето. Миналото беше изживяно, то беше приключило. Бъдещето, ако останеше жив, щеше да бъде белязано с вероломство и кръв.
– Ставай тогава, Исмаил! – извика на глас.
Размърдването му стресна котката, която преди малко го наблюдаваше със сатанинските си очи. Тя се обърна сред разровения куп боклуци и го изгледа. Исмаил видя да просветват сред мрака проклетите жълти светлинки. Животинчето разбра, че не го грози никаква опасност, облиза се и се върна към работата си.
Исмаил се надигна и със залитане излезе иззад шадравана. По „Шадраван Чъкмаз“ пак сновеше гъмжило от жени. Струпваха се пред всеки дюкян. Пристъпваше от крак на крак, за да види Али през навалицата, през неговия тезгях. Не мина много време и те кръстосаха погледи.
Али разбута жените, излезе на съседната улица и го пресрещна,
– Проклет нещастник! Какво търсиш още тук?
Изведнъж видя, че лицето на Исмаил и очите му бяха в кръв. Целият беше раздърпан и овъргалян в мръсотия. От единия му юмрук още капеше кръв.
– Защо си в такъв вид? Откъде изскочи пак пред очите ми?
Исмаил нищо не каза, само посочи с глава шадравана.
– Какво искаш да ми кажеш!? – наежи се Али. – Че от вчера, цял ден и цяла нощ, си се спотайвал там?
Значи е бил зад шадравана толкова дълго време? Настъпил ден, минала и нощта...
Как би могъл да го разбере в най-тъмния ъгъл на чаршията, където слънцето никога не е прониквало.
Наведе глава.
– Да не те е нападнал някой? – попита го Али, придърпвайки го на една стена.
– Не.
– Дано да намажеш въжето! Не ти ли стига, че ни навлече на главите такива проблеми? Че разпали сърцето на принцесата, че дотича през глава на поканата й, а сетне без срам и свян я изгони, че посрами моряшката чест. Тъкмо се зарадвахме, че сме се отървали от това зло, а той отново се появи. Какво искаш от мен бе, човек!?
– Скрий ме! – изсвистя като писък гласът на Исмаил.
– Какво каза? Какво каза?
– Скрий ме!
– Ти да не си полудял! Опасно е дори да приказвам с такъв злодей като теб, а ти...
– Скрий ме! – отново каза Исмаил.
Този път в гласа му прозвуча заплаха. От очите му сякаш изскочи 0гън. Али се смути.
– И защо да те крия? Да не съм луд!
– Не мога да се върна в корабостроителницата.
– Мен какво ме засяга?
Исмаил изведнъж се вкопчи в яката на ризата му. Притегли го към себе си.
– Скрий ме! И ме завържи здраво!
– Защо?
– Защото съм опасен! Ако обичаш Сюлейман хан, Михримах и себе си, направи каквото ти казвам! Скрий ме някъде и здраво ме завържи!
– Ти си полудял! – възрази му Али и изтръгна яката си от ръцете му.
Този път по лицето на Исмаил плъзна усмивка, която го смрази до мозъка на костите.
– Искам да ти обясня – промълви тихо. – Аз... аз не изгоних Михримах... Отказва ли се човек от душата си? А аз се отказах!... Спасих душата на моята принцеса, Али... В името на Великата Османска империя, завържи ме. Изслушай каквото ти наговоря. И недей ме развързва, докато не ти кажа. Само не ме развързвай!
***
В Али Ипекчи направи това, което му каза Исмаил. Заведе го в една изоставена стара полусрутена къща под стените на крепостта и го завърза яко с каиши. Когато кризата го връхлетя като Алехандро, а после се превърна в Исмаил, той разбра колко добре си е свършил работата.
Но все още смяташе, че морякът е болен от епилепсия, и затова си помисли: „Значи толкова страшна е тази болест! Прав бил, горкият! Знаел е проблема си и затова ме е накарал да го вържа!“
Със засилването на пристъпите той се досети, че това е нещо по различно от онази болест. Дори дебелите като човешка ръка каиши и въжета не можеха да удържат гърчовете на Исмаил. Както беше завързан, той току надигаше глава, блъскаше я в дъските, цялото му лице се обливаше в кръв. Тялото му сякаш се издигаше над нара, на който лежеше, изпъваше каишите и после пак падаше обратно.