![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
– Спри! Спри при онова дърво там!
Конете спряха и той зачака. Минутите минаваха, нямаха край. Никой не се задаваше – нито отсам, нито оттам. Подаде глава и се заслуша навън. Не чу нищо друго, освен запъхтяното дишане на конете и думкането на сърцето си.
Почака още малко. „Къде се губи този проклетник!“ – измърмори наум.
А трябваше онзи да дойде преди него и той да го чака.
Нетърпението му взе да прераства в тревога. „Да не би да са го хванали? Тогава аз не бива да се мотая тук. Ако е в ръцете им, ще го притиснат и...“ Връхлетя го внезапна паника. Дали не беше капан, щом Кобрата го извика така неочаквано? Може да са го хванали, преди да си е свършил работата, и да е пропял като славейче пред палачите на Сюлейман. И да са замислили този план, за да хванат и Медичи.
„Като нищо може да е така!“ Мъчеше се да отхвърли тази мисъл от ума си, но с всяка изминала секунда усещаше как страхът му нараства, вътрешният му глас неистово крещеше: „Бягай! Какво чакаш, бягай!“
Тъкмо щеше да заповяда на кочияша „Карай!“ когато му се стори, че чу някакъв звук иззад дървото на четири-пет крачки пред него. Някакъв шепот, нещо като: „Ела, чакам те, тук съм!“
Косата му се изправи. Кобрата ли беше? Ако беше убил момичето, сигурно се опасяваше да не го следят. Подаде глава и погледна към дървото така втренчено, сякаш искаше да прониже мрака. Нищо не видя, но пак му се счу оня глас. Зад дървото имаше някой. Медичи беше убеден в това. Зовеше го шепот, чезнещ в шума на морето. Чуха го дори и двата коня. Наостриха уши.
Отвори вратата и бавно се изниза долу.
– Почакай! – подхвърли към човека в мрака. Стисна още по-здраво скрития под пелерината кинжал и тръгна бавно-бавно към дървото.
– Алехандро? – пошепна. – Ти ли си?
Никой не му отговори. Но със сигурност чу дишане. Дали пък не чу собственото си, все по-учестено дишане? Пристъпи още две-три крачки. Обърна се да прецени на какво разстояние е от вече останалата по назад кола. Не му се искаше да се отдалечава от нея толкова, че в момент на опасност да не може да я стигне. Спря се и пак попита:
– Ти ли си, Алехандро?
– Ела!
Медичи се мяташе между радостта и страха.
– Проклетник такъв! – тихо подхвърли. – Още малко и щях да си тръгна. Що за глупост е да се криеш там?
– Ела!
Джулиано Отавиано де Медичи пристъпи. Заобиколи дебелия ствол на дървото и се натъкна на горящите му като жар очи.
– Направи ли го? – просъска веднага.
– Направих го.
– Изпълни ли повелята на Светия отец?
– Ъхъ! – изсумтя другият, без да сваля очи от него.
– Отмъсти ли? Отмъсти ли за Белград, за Родос, за Буда?
Медичи без малко да припадне от радост. И за да се увери напълно пак попита:
– Принцеса Михримах мъртва ли е?
Кобрата потвърди само с глава.
Медичи се опита да улови макар и тънка нишка от лъжа в очите на другия.
– Убих я! – просъска Кобрата направо в лицето му.
Макар че шептеше, гласът му звучеше убедително.
– Повелята на Светия отец беше изпълнена. Отмъщението бе извършено.
– Велики Исусе! Благодаря ти!
– Удържа ли си на думата?
Този път искрите проблеснаха в очите на Медичи.
– Отварата ли искаш?
Преди да отговори, тръсна глава:
– Аз си удържах на моята!
Опиянението от победата озари лицето на Медичи.
– И аз ще я удържа – продума тихо. – Винаги съм я удържал!
С лявата ръка – с дясната все още стискаше здраво кинжала – бръкна в колана. В пръстите му проблесна малко шишенце.
– Ето ти наградата – вдигна го той зарадван пред лицето на Кобрата. – Вече ще се отървеш.
– Знам!
Грабна крадешком шишенцето.
– Веднага го изпий, Алехандро. Да спре да те боли. Не се плаши, че ще свърши. В колата те очакват още цял куп шишенца.
Исмаил бавно се показа иззад дървото и огледа пътя. Черната кола, двата яки черни като нощта коня и загърнатият в пелерината си кочияш му изглеждаха като непрогледна, мрачна планина. Прошепна:
– Първо да изпратя теб!
– За къде?
Исмаил светкавично се завъртя. Ръката му се стрелна напред. Държеше сърп – и с един замах го заби в гърлото на Медичи. Когато усети, че заседна в костта, изръмжа:
– Заради любовта ми към принцеса Михримах!
Дръпна рязко сърпа. Дочу как заедно с бликналата като фонтан от гърлото на Медичи кръв се разнесе и някакъв странен звук. С отвратителен хрип току-що отделената от раменете глава се килна назад. Отначало Медичи се свлече на колене, сетне се изтъркули в цял ръст на една страна. Последният жизнен звук, който чу, бе свистенето на сетния си дъх, примесено с бълбукането на кръвта. Изгладнялата пресъхнала земя започна бързо-бързо да я засмуква.