![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
Хюрем отново потърси в очите й някакъв повод. Явно не го видя, душата й пак запърха от радост.
– Ех, стига да ни се удаде случай, ще отидем да я видим. Може майстора да поканим, да се запознаем. Да научим кой е, що е? Какъв е? Да го попитаме и да разберем има ли възможност да изпълни това, което ще му поръчаме.
***
Вече в покоите си, Хюрем подложи на разпит главния евнух Джафер. Но така и не повярва на нито една негова дума. Не можеше да се отърси от подозренията си. Все се питаше: „Дали наистина това момиче отиде в чаршията заради сватбените приготовления, или е преследвало друга цел?“
Погледна настойчиво право в още по-черните от черната му като въглен кожа очи:
– Сигурен ли си, Джафер?
– Сигурен съм.
Той сведе поглед надолу.
– Дъщеря ни с никого ли не се видя?
– Не, господарке! – отговори Джафер, без да вдига глава.
– Искаме да ми отговориш, ага, като ме гледаш право в очите!
Изчака главният евнух да си вдигне главата.
– Нашата дъщеря не си ли поговори с някого? Спогледа ли се с някого, макар и за секунда? Взе ли и даде ли на някого нещо? Искаме да знаем всичко! Помисли си добре. Повтори ми отначало всичко, без да пропускаш и най-малката подробност!
Известно време след като майка й си излезе, Михримах не помръдна. Сетне бавно се излегна на дивана. Искаше й се да поплаче за погубената си любов. Не можа.
Някой открехна вратата. Надзърна Есма.
– Красива моя принцесо?
– Есма...
Гувернантката влезе и затвори вратата след себе си. Бавно запристъпва към господарката.
– Дадъ, не ме оставяй сама!
Момичето я покри с ленената египетска завивка, която държеше и откликна:
– Как бих оставила моята господарка!
– Прости ли ми?
– Какво говорите, принцесо! – нежно постави пръст върху устните на господарката си. – С какво право, каква прошка?
– Че подложих теб и Али на такъв риск!
Настъпи мълчание.
– Всички бяхме подложени на риск! – отвърна Есма. – Всъщност, простете на Есма! Че си затворих очите, когато вие поехте към смъртта.
Не си казаха нищо повече.
Какво още биха могли?
И бездруго облаците в очите и на двете говореха повече от хиляди думи. Есма полегна на пода до дивана, където беше принцесата. Не след дълго в съня си видя Али. Хванати за ръце, те тичаха из зелените ливади.
Сънят на Михримах пък я изправи пред едно огромно празно пространство. В него присъстваше единствено някакъв глас. Михримах непрестанно се опитваше да го чуе.
Най-накрая успя.
„Дал съм дума, Дилруба! Някой ден ще окача кубе на небето. Да видиш! За теб ще е!“
Позна го – беше гласът на Синан.
***
На Михримах не й трябваше много време, за да разбере каква огромна заблуда е била надеждата, че ще се отърси лесно от този лик. Радостта й отлетя. Вече си мислеше колко прави са били хората, като са казали, че рана от ятаган се затваря, но рана в сърцето – не! Гледаше се в инкрустираното с рубини сребърно огледало в златна рамка и казваше: „Раната в сърцето била по-жестока и от ятагана“. Това усещане я връхлетя за пръв път, като зърна в огледалото тъжното си отражение. „Аз ли съм това?“ – с изненада се загледа в бледото измъчено лице. Очите й, същинско обляно в игриви слънчеви отблясъци море, бяха изгубили своя блясък. Момичето от огледалото въобще нямаше детинско излъчване. Това бе лице не на момиче, а на отчаяна жена, премазана от удар, който изобщо не е подозирала. Колкото повече мислеше, толкова повече затъваше в позора, че е отблъсната. Престана да се успокоява с мъдростта: „Да са от една черга“.
С огромна надежда очакваше бушуващите в душата й бури, разразили се от увлечението й по Исмаил от Алаийе, да се уталожат, но напротив – усещаше, че се надигат нови вихри, възприемаше се като жертва на изневяра.
„Ти си малоумната дъщеря на султан Сюлейман! – загледа се тя с гняв в огледалото. – Значи си била толкова загубена, че да си въобразиш как в мига, когато се хвърлиш в обятията му и му кажеш спаси ме от въшливия Рюстем, отвлечи ме оттук, той веднага ще те качи на лодката с белите като криле платна и ще те отведе надалече“.
Щом пред очите й се появи образът на Исмаил – този загорял, смугъл снажен мъж, – тя процеди през зъби в самотната си стая: „Свиня! Като не ме искаш и ме пъдиш, защо ме окуражи, защо ме гледаше така? Защо, нарани Михримах право в сърцето!?“.
Известно време не мислеше за нищо. След което си каза: „Трябва някои да си плати за мъките, които преживявам! Приготви се да платиш цената на дълга си, Исмаил!“.
Отново й се причу онова негово стенание иззад шадравана: „Михримах!“. Какъв натежал от мъка беше този глас. „Не! Не идвай, принцесо моя!“ – така я беше помолил. А най-вече въобще не можеше да си обясни оня му вик: „Всеки момент Алехандро може да се всели в душата ми! Бягайте!“ От мястото на срещата, към което тя тичаше изпълнена с огромна надежда, в съзнанието й останаха само думите „Недей да идваш!“ и „Бягай!“.