![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
Ето, беше толкова просто. Исмаил не я искаше. Беше се изплашил от нея. Да се любиш с дъщерята на падишаха не беше по силите на всекиго. Значи мъжествеността на Исмаил е била само привидна. Зад излъчването му на герой с огнестрелкащ поглед се е криело страхливо врабче, а не лъв.
Ходеше напред-назад ту гневно, ту отчаяно. Седна си на дивана, загледа се през решетката в притъмняващата вечер. Само че умът й не беше в това, което виждаше, а в болката, която все повече се наслагваше, набъбваше в съзнанието й. „Е, принцесо Михримах – зашепна си тя, - напразно си въобразяваше, че легендата за Исмаил и Михримах ще замести приказката за Ферхад и Ширин. Твоичкият няма да пробива планините, за да извоюва своята любима. Той се уплаши дори от сянката на Сюлеймановата дъщеря“.
Захвана се на светлината от кандилото да бродира, колкото да си отвлече мислите с нещо друго. Загледа се в игривия танц на свещите. Нищо обаче не успя да попречи на болката по някакъв необясним начин да измести гнева й. Първо си помисли дали не постъпва несправедливо. Обезателно беше така. Причу й се гласът на Есма: „Наричали го вече не Исмаил от Алаийе, а Исмаил Епилептика“.
А дали наистина беше така? Или нейната гувернантка я беше излъгала, за да я успокои?
Михримах не допускаше да е така. Есма знаеше, че една така лъжа рано или късно ще излезе наяве. „Да не е луда“ – си каза. Прикова гергефа и още известно време разсъждаваше върху това – дали е приятно или не. Дори не усети как иглата се забоде в пръста й. Едва когато видя, че появилата се върху опънатата коприна малка червена точица постепенно нараства, тя разбра, че няколко пъти е забивала иглата в пръста си. Изсмука събралата се на върха му кръв.
Сигурно имаше нещо друго. Нещо, което не можеше да се свърже с болестта на Исмаил. Морякът просто не я харесваше – явно това беше истинската причина! Хвърли гергефа и скочи. Върна се пак пред сребърното огледало. Под светлината на лампите, маслените светлини в свещите тя дълго, дълго се взира в зачервеното си лице. „Ето я отсреща истинската причина! – прошепна. – Не те харесва. Грозна си!“
Действително се виждаше като грозна. „Какво е това!? – с гневен жест задърпа косата си. – Дори не приличаш на тях! Нито косата е като тяхната, нито очите! Някаква коса – нито руса, нито червена. Сини, студени като лед очи. Голям нос, като татковия. Какво да и хареса твоят Исмаил?“
„Ами погледите на кораба?“ – обади се вътрешният й глас.
Явно тогава Исмаил ме е погледнал с изненада и съжаление. Абсолютно! Обезателно е било точно така. Изненадал се е от грозотата ми и ме е съжалил.
Сълзите избиха като порой в очите й. „И аз, глупачката, изтълкувах милозливите му погледи като зов за любов“.
Постоя, скована така, още малко. Различи образа си в огледалото, като през пелена от дъжд. Все едно гледаше през стъкло, по което се стичаше порой от вода. „Личи си колко си грозна и по мъжа, който ти избраха за съпруг! – изпъшка тя. – Заслужаваш единствено въшливия Рюстем. За какво си им притрябвала на младите, красивите аги, везири. Дори величието на султан Сюлейман не е достатъчно, за да прикрие твоята грозота! И майка ти – какво да прави, задължение и успя да ти хване за съпруг само този Въшльо. Не се ли виждаш на какво приличаш, ами си тръгнала и да се надуваш: не ща го Рюстем! Дори и Рюстем ти е много!“
Обърна гръб на огледалото. С опакото на дланта си изтри сълзите. Никога не бе и помисляла, че може да й се случи такова нещо. Не й беше минавало и през ум, че любовта може да я нарани толкова дълбоко. Значи това било любовната мъка! Но нейната мъка вече бе друга. Не беше справедлива към Исмаил. Душата й крещеше: „Истинският проблем не е безсърдечието на Исмаил, а моята грозота!“ Нов порой бликна от очите й. Като светкавица я проряза мисълта, която преди малко се загнезди в съзнанието й: „Някой трябва да заплати цената на тази болка! Какъв грях имаше Исмаил? Ако някой трябваше да плаща, това беше самата тя. Единствената дъщеря на султан Сюлейман, която той години наред залъгваше с думите „Красавица на красавиците!“, които увещаваше и убеждаваше в това дотам, че сама да повярва!
Сърцето й кървеше. Не издържаше повече да се гледа в огледалото. И без това сълзите й пречеха да се вижда.
Ти трябва да платиш цената, Михримах!