Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Али Ипекчи смяташе, че кошмарът е свършил, и затова щом зад струпалите се пред тезгяха му в малкия дюкян жени, които оживено разговаряха и коментираха платовете, пред погледа му се мярна оня човек, изпадна в паника: „Епилептикът ли си, Исмаил от Алаийе ли си, който и да си, няма ли най-сетне да се отърва от теб?“

Веднага след като Михримах си тръгна, Исмаил наистина се уплаши, кризата го връхлиташе на вълни, на вълни, подхвърляше го насам-натам по земята. Сети се да захапе юмрук, само и само да не се издаде с крясъци. Силната болка го бичуваше по цялото тяло, гърчеше се безпомощно по земята, хапеше непрекъснато ръката си. Блъскаше си главата в камъните. Дяволът, който властваше в мозъка на Алехандро и пришпорваше със заповеди: „Тичай след нея. Ще я догониш. Забий камата така, че да хлътне и в дробовете й, и в сърцето!“. А Исмаил, който се таеше в душата му, простенваше: „Михримах! Принцесо Михримах любима моя! Прости ми!“

Когато конвулсиите започнаха да стихват, извади от устата си разкървавения от захапванията юмрук. Остана да лежи известно време сред влагата и тъмнината, нямаше представа колко, не мислеше за каквото и да е. Внезапно видя съвсем близо до носа си жълтите очи на Сатаната. Обзе го ужас и понечи да стане. Котката измяучи и побягна. Умората, останала от мигновено разразилата се криза, притисна тялото му отново към земята. Котката избяга, но дяволът още се спотайваше някъде дълбоко в него. Знаеше си го.

За съвсем кратко време изпита странно чувство. Отначало не можа да разбере какво точно е това. Беше много уморен, но спокоен. Сякаш цяла планина бе паднала от гърба му. „Всъщност трябва да се пръсна от мъка!“ – с огромно учудване си даде сметка той. Беше станало нещо невероятно. Дъщерята на султан Сюлейман, най-красивата от всички красавици, Михримах, го беше призовала, но миг преди да се докоснат, когато бяха само на една ръка разстояние, той я отблъсна. Прекъсна такъв сън, какъвто никога повече нямаше да види. Тогава що за спокойствие беше това, каква бе причината? Що за удовлетворение можеше да изпитва на тоталното проваляне на всичко – най-вече на мига, когато щеше ди докосне мечтаната по цели нощи Михримах, любимото момиче, чието име зовеше с все глас, за да се понесе над моретата, над планините, над земята. Кой знае защо, мъглявата пелена над съзнанието му започна бавно и полека да се разсейва, усети го. И тогава предизвика мрака с шепота си: „Аз не съм Алехандро от Севиля. Аз съм синът на Мурад Реис 0 Исмаил от Алаийе. Морякът на Тургут Реис“.