Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Ето, какво нещо е съдбата. Грандиозният план и още по-грандиозната победа бяха дело на папа Климент от рода на Медичите. Беше роден в неговата глава, от неговия лукав мозък, но сега славата щеше да увенчае седналият на същия трон римлянин Павел. Този Павел, който не си беше помръднал и пръста, щеше да устрои тържествени богослужения, щеше да вдигне на крак всички църкви, за да припише победата на себе си, но всяка вероятност без дори да спомене името на Медичите. Историята щеше да отбележи за него: „Папа Павел стовари съкрушителния удар върху султан Сюлейман“. А роднината му Климент щеше да очаква не знам кой си век, да съхне и гние, увит като пашкул в насмолените платнища, там, в гробницата под земята, в криптата на Римската църква.

„Еее! – измърмори Медичи. – Толкова огромни армии се оказаха не достатъчни да ликвидират Сюлейман, а един низвергнат роб видя сметката на дъщеря му, за която казваха, че му е по-скъпа и от живота. Легендата за недосегаемия Сюлейман, за всесилния падишах приключи! Щом ръката на Рим се промъкна чак в харема му, ще стигне и до самия Сюлейман. Него щеше да го клъвне някоя друга змия...“

Ами ако не е така? Съмнението засенчи еуфорията. Страх притисна гърдите му. Чичо му умря, отиде си. На него щяха да припишат вината за провала. В това нямаше ни най-малко съмнение. „Проклетник! – мърмореше си в колата Медичи. – След смъртта на Климент той се посвети изцяло да сведе до нула могъществото на Медичите в Рим. Провалът на Кобрата щеше да го зарадва двойно повече!“

Щом получеше новината за този провал, той щеше да нададе радостен вик. Прехапа устни, като си представи проблясващите в очи на папа Павел искри. Онзи нямаше да пропусне удобния повод да се разправи с Джулиано Отавиано де Медичи – „Свещеният меч на християнството“, както го наричаше Климент.

Потънал в мрачните си мисли, продължаваше да се друса в колата. В един момент се опита да разпръсне страховете: „Недей, драги! Сигурно го е направил. От жажда за наградата!“ Очите на Медичи пробляснаха. На лицето му се появи странна усмивка.

Час по-скоро трябваше да се види с Кобрата, за да разбере истината. „Защо тези проклети коне не препускат още по-бързо!“ – измърмори. Удари три пъти с ножницата на кинжала си по тавана и се развика.

– Шибай с камшика тези проклети животни! По-бързо, по-бързо!"

Кочияшът изруга наум и размаха камшика. Дългият кожен ремък изсвистя във въздуха и изплющя по гърба на двете потънали в пот от препускането животни. Конете дръпнаха напред с все сила. Колата подскочи над някакъв голям камък. В последния миг Медичи едва успя да се вкопчи в закачалката до вратата, за да не изхвърчи навън. Тропота няколко галопиращи копита – и уморените животни отново започнем да намаляват темпото.

Вдигна кожената завеса на прозореца, подаде леко глава и погледна напред. Сред мрака, който мъждукащата светлина на развяващите се тук-там улични фенери така и не успяваше да разсее, той се опита да различи посоченото от Кобрата място за среща. Внезапно викна към кочияша: