Прокобата на Господаря Гад [bg]

Колебаеше се дали да не захвърли пръстена, но знаеше, че няма да го направи. Твърде наситен беше със спомена за изгубена любов, чест и взаимно уважение, за да се отърве просто така от него. Пък и онзи стар просяк…

Ако уговорката се провалеше, не би му останало нищо, с което да се защити срещу мрака. Нищо освен собствената му склонност към тъмнината, към насилието. Способността му да убива. Осъзнаваше изтръпнал, че тези негови черти водят с неизбежността на проказата към унищожението на Земята.

Не смееше да се задълбава повече в обмисляне на положението. Засега можеше само да се мъкне подир пламъка на Биринер и да преповтаря всичко, което отхвърляше, подобно на лишен от надежда послушник, жадуващ за вяра.

Внимаваше къде стъпва, сякаш скалата не беше сигурна опора, а Биринер би го отвел отвъд ръба на пропаст.

Броденето в мрака носеше промени. Тунелът не изглеждаше същият. Струваше му се, че на едно или друго място започват други тунели, по някое време нощта наоколо придоби неизмерима дълбочина, все едно вървяха по сцената на амфитеатър. В това открито пространство Биринер се забави, преди да поведе спътниците си по толкова нисък коридор, че пламъкът от жезъла му почти докосваше тавана, и толкова тесен, че вървяха в колона по един.

Старият Грижовник сменяше посоката объркващо. След ниския тунел свърнаха рязко и тръгнаха надолу по склон, където не различаваха стени наблизо. Вървяха наляво или надясно според белези, видими единствено за Биринер, а черният въздух ставаше по-студен и някак по-противен, като че носеше дъх на Злотворни. Усещаха студа на внезапни повеи откъм процепи и проходи, зейващи недостъпно за зрението към леговища, скривалища и зали на пещерните твари.

По-надолу внезапният напор на въздуха тежеше от смрад. Погребан под земята, той бе попил векове на натрупана мръсотия, незнайно колко купчини непогребани мъртъвци и изоставени работилници за скверни деяния. Понякога вонята на леш се засилваше толкова, че Томас сякаш я виждаше. От отворите се чуваха и мразовити далечни звуци — трополенето на чакъл, срутен в бездънни бездни, скрибуцане на претоварени скали, звънтене на железни чукове, приглушен гробовен тътен и протяжни уморени въздишки от древните основи на планината. Самата тъма сумтеше и мърмореше, когато отрядът проникваше в нея.

Накрая се добраха до криволичеща стълба, изрязана в скална стена над неосветена, алчно дебнеща ги празнота. След това тръгнаха по извити тунели, по дъното на цепнатини, над остри издатини, около ями с пъшкаща в тях вода и застоял дъх, под арки като входове на грозни зали за тържества. Завиваха, катереха се, слизаха в тъмата като в пъклено преддверие, безпътно и гибелно, където само същината и степента на опасността можеше да се промени. За да е сигурен, че съществува, Томас усукваше между пръстите на лявата си ръка плата на туниката пред сърцето си.