Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
Не беше пропаст, както си мислех. Всъщност до долу имаше не повече от пет стъпки. Но не това накара сърцето ми да скочи в гърлото, а по-скоро онова, което видях в изпълнената с листа падина.
Долу бяха разхвърляни листа, което неприятно ми напомни за следите от предсмъртните гърчове на заека, който висеше на колана ми. Нещо голямо се бе борило на земята тук и после беше влачено. Широка бразда минаваше през листата и изчезваше в мрака.
Без да гледам къде стъпвам, аз се смъкнах от скалната издатина и хукнах към браздата, като я последвах до надвисналите клони на храсталаците. Продължих в слабата светлина на потрепващата факла около купчина камъни, през една туфа голтерия и…
Той лежеше до голяма разцепена скала, почти покрит с листа, сякаш нещо се бе опитало да го зарови. Не се беше свил, за да се стопли, лежеше по лице, напълно неподвижен. Снегът се бе посипал по гънките на наметалото му и по токовете на калните ботуши.
Хвърлих факлата и се спуснах към него с вик на ужас.
Той издаде смразяващ кръвта стон и се размърда под мен. Аз отскочих назад, разкъсвана между облекчението и ужаса. Не беше мъртъв, но беше ранен. Къде, колко тежко?
— Къде? — попитах и задърпах наметалото, което се бе оплело около тялото му. — Къде си ранен? Кървиш ли, имаш ли нещо счупено?
Не виждах петна от кръв, но бях изпуснала факлата, която и без това изгасваше на мокрите листа до него. Розовото небе и сипещият се сняг хвърляха сияние върху всичко, но светлината беше твърде смътна, за да видя подробности.
Той беше плашещо студен; плътта му бе ледена дори под скованите ми ръце, но се размърда лениво, издавайки слаби стонове и сумтене. Стори ми се, че промърмори нещо. „Гърбът“ може би и веднага дръпнах наметалото му, извадих ризата от бричовете.
Той изстена още по-силно и аз пъхнах ръце под плата паникьосана, търсех дупка от куршум. Сигурно го бяха простреляли в гръб; входната рана нямаше да кърви много, но къде беше изходната? Дали куршумът беше излязъл от тялото му? Малко кътче от ума ми дори се запита кой го е прострелял и дали е още наблизо.
Нищо. Не открих нищо, опипвах само гола, чиста плът; студена като мрамор и покрита със стари белези, но напълно невредима. Опитах отново, като си наложих да не бързам, опипвах го не само с пръсти, но и със съзнанието си, прокарвах длани бавно по гърба му, от тила до кръста. Нищо.
По-ниско? На дъното на панталоните му имаше тъмни петна; бях решила, че са от кал. Посегнах под него, напипах вървите и смъкнах панталоните му.
Наистина беше кал; бутовете му засияха под мен бели, твърди и съвършено заоблени, но по тях имаше само сребрист мъх. Стиснах смаяна плътта му.
— Ти ли си, сасенак? — попита той, доста сънливо.
— Да, аз съм! Какво ти се е случило? — Страхът отстъпваше пред възмущението. — Каза, че са те простреляли в гърба!
— Не, не съм. Не съм казал, защото не е така — посочи той логично. Звучеше спокоен и доста сънлив, леко завалваше думите. — Усещам много студен вятър по задника си, сасенак; дали не можеш да ме покриеш?
Дръпнах нагоре бричовете му и той изсумтя отново.
— Какво ти става, по дяволите? — попитах.
Той се разбуждаше. Изви с усилие глава да ме погледне.
— Ами нищо особено. Само дето не мога да се движа много-много.
Взирах се в него.
— Защо? Да не си си изкълчил крака? Да не си счупил крак?
— Ами… не. — Звучеше малко смутено. — Ами май си изкълчих гърба.
— Какво?
— Вече съм го правил веднъж — увери ме. — Не продължи повече от ден-два.
— И не ти ли хрумна, че ти няма да продължиш повече от ден-два, ако лежиш на земята, покрит със сняг?
— Хрумна ми — рече още сънливо, — но нямаше какво да направя.
И тогава осъзнах, че вероятно и аз няма какво да направя. Той беше много по-тежък от мен; не можех да го нося. Не можех и да го влача толкова далече по склонове, скали и дерета. Беше твърде стръмно за кон; вероятно можех да накарам някое муле да се изкачи тук. Ако първо откриех пътя до хижата в мрака, а после пък обратно през планината, пак в мрака, и то насред нещо, което май се превръщаше във виелица. Или пък можех да построя шейна от клони, помислих си обезумяла, и да се спускам по снежните склонове, яхнала тялото му.
— О, я се стегни, Бюшамп — казах на глас. Избърсах протеклия си нос с наметалото и се опитах да измисля какво да сторя.
Това място беше заслонено; погледнах нагоре, виждах снежинките да се вихрят покрай върха на голямата скала, в чието подножие се бяхме свили, но нямаше вятър и само няколко снежинки кацнаха на извърнатото ми лице.