Зовът на барабана [bg]

Той беше плашещо студен; плътта му бе ледена дори под скованите ми ръце, но се размърда лениво, издавайки слаби стонове и сумтене. Стори ми се, че промърмори нещо. „Гърбът“ може би и веднага дръпнах наметалото му, извадих ризата от бричовете.

Той изстена още по-силно и аз пъхнах ръце под плата паникьосана, търсех дупка от куршум. Сигурно го бяха простреляли в гръб; входната рана нямаше да кърви много, но къде беше изходната? Дали куршумът беше излязъл от тялото му? Малко кътче от ума ми дори се запита кой го е прострелял и дали е още наблизо.

Нищо. Не открих нищо, опипвах само гола, чиста плът; студена като мрамор и покрита със стари белези, но напълно невредима. Опитах отново, като си наложих да не бързам, опипвах го не само с пръсти, но и със съзнанието си, прокарвах длани бавно по гърба му, от тила до кръста. Нищо.

По-ниско? На дъното на панталоните му имаше тъмни петна; бях решила, че са от кал. Посегнах под него, напипах вървите и смъкнах панталоните му.

Наистина беше кал; бутовете му засияха под мен бели, твърди и съвършено заоблени, но по тях имаше само сребрист мъх. Стиснах смаяна плътта му.

— Ти ли си, сасенак? — попита той, доста сънливо.

— Да, аз съм! Какво ти се е случило? — Страхът отстъпваше пред възмущението. — Каза, че са те простреляли в гърба!

— Не, не съм. Не съм казал, защото не е така — посочи той логично. Звучеше спокоен и доста сънлив, леко завалваше думите. — Усещам много студен вятър по задника си, сасенак; дали не можеш да ме покриеш?

Дръпнах нагоре бричовете му и той изсумтя отново.

— Какво ти става, по дяволите? — попитах.

Той се разбуждаше. Изви с усилие глава да ме погледне.

— Ами нищо особено. Само дето не мога да се движа много-много.

Взирах се в него.

— Защо? Да не си си изкълчил крака? Да не си счупил крак?

— Ами… не. — Звучеше малко смутено. — Ами май си изкълчих гърба.

— Какво?

— Вече съм го правил веднъж — увери ме. — Не продължи повече от ден-два.

— И не ти ли хрумна, че ти няма да продължиш повече от ден-два, ако лежиш на земята, покрит със сняг?

— Хрумна ми — рече още сънливо, — но нямаше какво да направя.

И тогава осъзнах, че вероятно и аз няма какво да направя. Той беше много по-тежък от мен; не можех да го нося. Не можех и да го влача толкова далече по склонове, скали и дерета. Беше твърде стръмно за кон; вероятно можех да накарам някое муле да се изкачи тук. Ако първо откриех пътя до хижата в мрака, а после пък обратно през планината, пак в мрака, и то насред нещо, което май се превръщаше във виелица. Или пък можех да построя шейна от клони, помислих си обезумяла, и да се спускам по снежните склонове, яхнала тялото му.

— О, я се стегни, Бюшамп — казах на глас. Избърсах протеклия си нос с наметалото и се опитах да измисля какво да сторя.

Това място беше заслонено; погледнах нагоре, виждах снежинките да се вихрят покрай върха на голямата скала, в чието подножие се бяхме свили, но нямаше вятър и само няколко снежинки кацнаха на извърнатото ми лице.