Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Беше бременна с детето на Реки.
Никой не биваше да узнава за това — дори Либера Драмач, където нейните редки дарби се приемаха и бяха известни на неколцина души. Трябваше да спечели възможно най-много време. Естествено, в крайна сметка Кайлин щеше да научи, че Кайку е изпълнила нейната част от сделката, сключена между предводителката на Аления орден и Асара преди толкова много години, и това едва ли щеше да й хареса. Съпругата на Реки вече не й беше задължена за нищо — най-накрая бе получила онова, към което се стремеше от толкова време.
Асара бе твърдо убедена, че в мига, в който Кайлин научи истината, ще направи всичко възможно, за да я убие. И нея, и децата й. Предводителката на Аления орден се боеше, че красавицата ще постави началото на нова раса, чиито представители ще могат да променят облика си според желанията си, и възприемаше това като сериозна заплаха за организацията си. Ето защо Асара нямаше никога вече да се върне в Арака Джо, нито пък да има нещо общо с Либера Драмач или Аления орден.
„Тогава защо не тръгнеш още сега?“, каза онзи глас в съзнанието й, който поставяше детето й на първо място пред всичко друго. „Получи онова, което искаше от него. Вземеш ли участие в предстоящата битка, може да загинеш, а това, което носиш в утробата си, е прекалено ценно, за да си позволиш да го изгубиш. Отсега нататък най-важната ти задача е да оцелееш.“
Ала въпреки че беше убедена в това, Асара не можеше да тръгне. Преди това трябваше да свърши едно нещо.
Внезапният вик, който проехтя наблизо, я извади от унеса й и насочи вниманието й към заобикалящата ги обстановка. Тя видя, че погледите на всички войници са насочени нагоре, и когато вдигна глава, видя, че стръмните склонове буквално гъмжат от Различни хищници, които се спускаха към тях като буйни реки от нокти, козина, люспи и зъби. Изчадията прииждаха и зад тях, отрязвайки пътя им за отстъпление.
Бяха в капан.
— Как така не ги видяхме? — извика Реки, докато изваждаше меча си от ножницата. Разгневеният му взор изпепеляваше Сестрата, която яздеше наблизо. — Как така не разбрахте?
Изражението на жената беше мрачно, ала невъзмутимо — тя не изглеждаше нито изненадана, нито ужасена.
— Изглежда са се научили да се прикриват добре — гласеше безстрастният й отговор.
Реки я изгледа отвратено и отвърна лице от нея, изсумтявайки презрително. Пушките на пустинните воини вече гърмяха, но само боговете знаеха дали изобщо имаха някакъв шанс срещу прииждащите пълчища. Различните зверове сякаш извираха от планинските недра.
— Остани до мен, Асара — промълви Реки, след което отправи кратка молитва към Суран и в същия миг първият от Различните хищници се нахвърли отгоре им.
Тридесета глава
Окото на Нуку се издигна в небето и бледото му сияние озари чудовищната архитектурна конструкция, известна под названието Адерач.
Най-старият манастир на вещерите представляваше кошмарно свидетелство за безумието на своите създатели. Въпреки че и другите манастири бяха подчинени на лудостта и хаоса, никой от тях не можеше да се сравни с гигантското съоръжение, изникнало на мястото, където чаросплетниците бяха открили първия вещерски камък и където Арикарат ги бе подчинил на волята си.
Построен от пясъчножълт пясък, той се издигаше в подножието на връх Аон; невъобразимо съчетание от най-различни форми, споени заедно в една кошмарна цялост, подчинена на някакви извратени свои закони. Огромни минарета се издигаха под неестествени ъгли във въздуха редом със спираловидни остъровърхи кули, стените се извиваха хаотично като змии, сякаш този, който бе започнал да ги строи, изведнъж бе забравил за функцията им, а голяма част от коридорите и вратите не водеха до никъде. Гигантските статуи, разпръснати из безлюдните околности, бяха едновременно величествени и ужасяващи — те сякаш бдяха над зловещото въплъщение на лудостта, протегнало каменните си, пясъчножълти пипала във всички посоки. Половината от манастира бе абсолютно необитаема, както и голяма част от външните постройки; въпреки че изглеждаха като шедьоври на умопомрачението, родени от стотици безмозъчни прищевки и капризи, в доста от тях се откриваха гениални строителни решения, които не биха хрумнали и на най-добрите имперски архитекти.