Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Ако всичко се развиваше по план, бойните отряди на вещерите щяха да напуснат Адерач, за да посрещнат армията на Реки, която идваше от юг, без да очакват нападение от север — откъм морето. Кайку се съмняваше, че чаросплетниците ще възприемат дръзкото бягство на Сестрите от Лаляра като заплаха за първия си манастир; вещерите навярно си мислеха, че враговете им просто се опитват да спасят имперската флота и впоследствие са се насочили на юг към по-безопасни пристанища като Суана или Ейлаза. Освен това чаросплетниците не знаеха, че Мураки ту Коли бе издала плановете им; това беше очевидно от засадата, в която бяха попаднали при река Ко.
Перспективата да приключи веднъж завинаги с всичко това — по един или друг начин — бе успокояваща за Кайку. Тя не се интересуваше от сивите оттенъци между успеха и провала — или вещерите щяха да загинат, или тя. Младата жена къташе в сърцето си спомените за семейството си, за Тейн и за Лусия и ги използваше, за да подклажда омразата си. Ако смъртта й я откъснеше от жестокостта на този свят, нямаше да бъде толкова лоша.
Ала преди това трябваше да направи нещо. Когато достигнеха невидимата преграда, която чаросплетниците със сигурност бяха издигнали около манастира си, щеше да се наложи отново да прибегне до Маската.
Тя продължаваше да лежи в торбата й в каютата — най-отдолу, затрупана от куп дрехи. През нощта зловещото лице й шепнеше, изкушавайки я с обещания за баща й. По някакъв начин Маската бе заграбила част от същността на баща й, както бе заграбила и част от нея. Ако я сложеше, дали отново щеше да си възвърне тихия пристан на детството си, успокояващото присъствие на баща си и онази въображаема сигурност, която този проклет предмет й предлагаше? Не, нямаше да си позволи този лукс. Това беше опиат, който й предлагаше нещо, което Кайку искаше, ала в замяна на всичко онова, което беше тя. Ала всеки път, когато бе принудена да я сложи, ставаше все по-трудно да й устои, а и след толкова дълго време, прекарано в непосредствена близост до Маската, на няколко пъти й се прииска да подири утеха в топлите й обятия. Единствено непреодолимото й отвращение от чаросплетниците и техните изобретения я възпря да не стори това.
Нямаше никакъв избор — стигнеха ли до преградата, трябваше да сложи проклетата Маска. Въпреки че Сестрите можеха да преминат през нея без големи усилия, не биваше да пренебрегват вероятността чаросплетниците да узнаят за това, а в такъв случай щяха да изгубят предимството на изненадата. Единственият сигурен начин да преминат незабелязани бе да използват Маската.
Тази Маска, тази прокълната от боговете Маска, заради която бе изгубила цялото си семейство, продължаваше да бъде едно от най-важните оръжия, които имаха. Просто нямаше други — Маските, които Аленият орден бе отнел от мъртвите си врагове, бяха прекалено древни и могъщи и щяха да донесат гибел и поквара на всяка Сестра, която дръзнеше да ги сложи.
Ето защо тази тежка задача се падаше на Кайку. Именно тя трябваше да преведе седемстотин ткиуратци и почти петдесет Сестри през невидимата бариера. Това щеше да отнеме часове, а тя през цялото време щеше да носи тази ужасна Маска.
Тя погледна отново към планинските върхове и въздъхна. Най-накрая всичко това щеше да свърши. Всемогъщи богове, дано свършеше колкото се може по-скоро!
Тя почувства нечие присъствие до себе си, обърна се и видя Тсата. След известията за смъртта на Лусия ткиуратецът я избягваше, защото не бе сигурен дали Кайку имаше нужда от компанията му, или предпочиташе да остане сама. Напоследък той бе доста зает с дела, засягащи неговия паш, и двамата нямаха много възможности да си поговорят.
— Как са ткиуратците? — попита Сестрата, изненадана колко чужд и състарен й се стори собственият й глас.
— Добре — отвърна татуираният мъж. — Те знаят, че вече всичко виси на косъм след битката при река Ко. Ще дадат всичко от себе си. Преходът през планините ще повдигне духа им след цялото това време, което прекараха затворени на корабите.
Тъмнокосата жена отметна косата от лицето си.
— Какво ще правиш… после? — попита тя, взирайки се в лицето му. — Когато всичко това свърши?
Няколко секунди Тсата я гледаше безмълвно, преди да отговори.