Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Тази статуя оцеля до пладне, когато слънчевите лъчи я нагряха и изсушиха. След това тя започна бавно да се пропуква и да се рони, докато накрая от Върховния чаросплетник Какре не остана нищо повече от прах, който вятърът безвъзвратно разпиля.
Двадесет и девета глава
Кайку стоеше на предната палуба на кораба и се взираше мрачно в сивите върхове. Бе притиснала робата към гърдите си с едната си ръка заради студения бриз. Можеше да сгрее тялото си само с една-единствена мисъл, ала искаше да не й е комфортно. Самото настроение, в което беше, го изискваше.
Небосводът беше мрачен и по нищо не личеше, че е пролет. Десетината кораба се поклащаха лениво и котвените им въжета проскърцваха. Използваха малки гребни лодки, които периодично извършваха курсове до сушата и обратно, за да транспортират ткиуратците и Сестрите до каменистия бряг на Новоземие.
От дни плаваха покрай северната част на Сарамир и не се натъкваха на нищо друго, освен черни скали и отвесни каменни стени, които се издигаха на голяма височина над водата и не осигуряваха никакви условия за акостиране. Всяка сутрин Кайку излизаше на десния борд и наблюдаваше тънката струйка черен дим, която се виеше над вулканичното гърло, известно под названието връх Макара. Сравнително равнинният терен на залива, където бяха избрали да слязат на сушата, продължаваше няколко километра навътре, преди да се издигне отново в сурови планински масиви. Това бе мястото, от където седемстотин ткиуратци щяха да се отправят на югозапад към Адерач.
Поне до този момент пътуването им явно бе благословено от Асантуа. Теченията се носеха в тяхната посока, а ветровете бяха предимно попътни. И въпреки че бяха принудени да поемат по доста заобиколен маршрут — да минат покрай западната страна на Фо, за да избегнат тежко натоварения Камарански проток, и повече от веднъж им се наложи да предприемат обходни маневри, докато Сестрите прикриваха присъствието им от далечни плавателни съдове, — пристигнаха точно по план. Или поне така ги увери Кайлин. Кайку бе престанала да брои дните преди доста време.
Пътуването бе ужасно още преди Кайку да научи за пировата победа на Империята и смъртта на Лусия, а след това неудобството и отегчителното еднообразие, съпътстващи всеки подобен преход, бяха напълно изместени от скръбта й.
Кайку се чувстваше в капан на борда на кораба. Дори в каютата си не можеше да намери уединение, защото я делеше с други две Сестри; това всъщност си беше истински лукс в сравнение с претъпкания трюм, където бяха наблъскани ткиуратците. Почти през цялото време тя носеше грима и одеждите на Аления орден, защото тогава хората я оставяха на мира. Тъмнокосата Сестра често излизаше да се разхожда нощем по палубата като някакъв тъмен призрак и отначало моряците се плашеха от нея, ала после свикнаха и престанаха да й обръщат внимание. Въпреки че Кайлин не бе разгласила спора им в Арака Джо, другите Сестри й нямаха доверие и я гледаха с лошо око; презрението на Кайку към каузата им беше очевидно и посестримите усещаха това. Самата предводителка на Ордена се намираше на друг кораб и избягваше всякаква комуникация с тъмнокосата Сестра, което напълно я устройваше.
В по-тежките си моменти Кайку откриваше някакво мрачно задоволство в мисълта, че смъртта на Лусия е лишила Кайлин от нейната емблема, че Нейно превъзходителство сигурно е побесняла, когато е научила, че грижливо обмислените й планове за бъдещето на Ордена са провалени. Това обаче не беше кой знае каква утеха, защото в дълбините на душата си Кайку знаеше, че Кайлин щеше да превъзмогне това препятствие. Ако чаросплетниците изгубеха войната, заслугата за победата щеше да е на Сестрите и те щяха да се възкачат на тяхното място. Това обаче слабо я засягаше. Защо да се тревожи за свят, изпълнен с толкова много ужас и тъга, който сякаш съществуваше само за да разбива сърцето й отново и отново? Единственото, което я интересуваше, беше нейната печал, и тя се грижеше добре за нея.
Сега наблюдаваше как моряците откарват ткиуратците до брега. Те изгаряха от нетърпение да слязат на сушата — въпреки че бяха понесли пътуването, без да се оплакват, татуираните мъже и жени мразеха да бъдат затваряни за дълго, а и претъпканите кораби, с които бяха дошли дотук, бяха много по-малки от масивните плавателни съдове, докарали ги от Окхамба.
Всичко трябваше да приключи за по-малко от седмица. На стотина километра от тук — в пазвата на планините — се намираше първият манастир на чаросплетниците, а под него лежеше първият вещерски камък. Заради спецификата на терена не бяха в състояние да преценят кога точно щяха да стигнат до там, ала поддържаха връзка със Сестрите, които придружаваха силите на пустинните баракси, и координираха настъплението си. Активността им в чаросплетието бе старателно прикривана; при всеки опит за комуникация няколко Сестри се грижеха нищо да не издаде присъствието им. Участието на Аления орден в тази операция бе строго секретно.