Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
— Зависи от това как ще се развият нещата, когато се доберем до Адерач — рече той. — Няма да кажа, че не съм се замислял над това, но има твърде много неизвестни фактори.
Кайку кимна разбиращо — това не беше опит за измъкване от темата, а самата истина. Ала колкото и откровен да беше, Тсата бе придобил навика да се държи по сарамирски, когато разговаряше със сарамирци, и неизреченият му намек бе пределно ясен. Това, от което зависеше решението му, беше Кайку.
А какво искаше да направи тя самата? Нямаше отговор на този въпрос. Единственият й близък човек освен Тсата беше Мишани, но кой можеше да каже как щяха да се стекат житейските им пътища? Най-вероятно ткиуратският й приятел щеше да се върне в Окхамба заедно със сънародниците си, а Мишани щеше да се заеме с разни дипломатически мисии и през цялото време щеше да пътува насам-натам. Кайку я чакаше единствено самота — празнота, която щеше да зейне след като осъществи обета си за отмъщение. В някои безметежни времена навярно щеше да бъде доволна от безграничната свобода, която й се предоставяше, ала сега възприемаше тази перспектива като плашеща липса на житейска цел.
Тъмнокосата жена внезапно се почувства засегната. Откъде накъде изборът му трябваше да зависи от нея? Защо решенията й бяха толкова важни за другите? Е, щом светът бе твърдо решен да я нарани, защо просто не й позволеше да си отиде от него?
Кайку осъзна, че отново се поддава на самосъжалението си и се взе в ръце. Не, нямаше да поеме по тази пътека. Мъжът до нея я обичаше и беше човек, който заслужаваше да получи нейната любов; вината, че тя не му я даваше, беше само нейна и на никой друг. Искаше да му каже толкова много неща — неща, които се бяха загнездили тъй дълбоко в нея, че тя не знаеше дали изобщо бе способна да ги изрече. Обещания, клетви, обети. Думи, които бяха истински и които можеха да я върнат към света на светлината и смеха. Сега обаче всичко й се струваше толкова крехко и ефимерно. Искаше й се да му каже тези неща, в случай че някой от тях загинеше в предстоящия конфликт, за да може Тсата да узнае истината, но в същото време си даваше сметка, че ако никой от двамата не умреше, щеше да се наложи да живее под бремето на признанието, което беше направила, а усещаше, че още не бе готова за това.
Ала сега не искаше да мисли за тези неща. Решението беше прекалено важно, за да го вземе на момента. И бездруго им предстояха съдбоносни събития; щеше да се занимава с интимните си отношения едва когато приключеха с мисията си. Засега единственото, за което можеше да мисли, беше отмъщението. Напоследък светът се бе преситил на кръв, но нямаше да му стане нищо, ако поемеше още малко.
— Готова ли си? — попита Тсата. — Скоро ще дойде и моят ред. Бих се радвал да се качим в една лодка.
— Само да взема багажа си от каютата — рече Кайку. „И Маската си“, добави на ум, усещайки натрапчивия й шепот дори през стената.
— Тогава ще те изчакам — каза ткиуратецът и тъмнокосата Сестра се запъти към каютата си, но изведнъж се спря и се обърна към него.
— Наистина ли ще ме чакаш? — попита Кайку и по интонацията й си личеше, че въпросът й не се отнася за слизането на брега. — Колко време ще ме чакаш?
— Докато е жива надеждата ми — отвърна Тсата, без изобщо да се смути. — Докато времето, прекарано с теб, започне да ми причинява повече болка от времето, прекарано без теб.
Кайку усети как в гърдите й се надигна болезнена буца при тези думи. Тя си даде сметка, че не може да го погледне в очите и че ако остане още малко време под натиска на бледозеления му взор, ще започне да плаче. Чувстваше се толкова крехка и уязвима, че чак се мразеше за това.
— Няма да се бавя — каза младата жена и продължи към каютата си; ала дори тя не знаеше дали думите й се отнасяха за слизането на брега или представляваха отговор на признанието на Тсата.
Трябваха им шест дни, докато стигнат до невидимата преграда на чаросплетниците. Шест дни, преди Кайку да сложи отново Маската — шест дни, през които тя се чувстваше щастлива за пръв път от цяла вечност.
Копитата на манкстуата на Реки хрущяха по каменистата настилка на прохода. Бараксът наблюдаваше гнусовраните, които се рееха в утринното небе, а очите му бяха изпълнени с подозрение. Въздухът беше застинал неподвижно, сякаш бе замръзнал.
Благородникът яздеше с ръка до дръжката на своя меч наката. Косата му бе завързана на къса опашка, за да не влиза в очите му по време на битката, при което белегът му ставаше още по-очевиден. Бежовата кожа на доспехите му проскърцваше леко при движенията му, а лицето му бе мрачно и съсредоточено.