Храмът на ветровете
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Храмът на ветровете». Краткое содержание книги:
— Знам. Не е…
Не се изразява ясно, знаеше го.
Протегна се на пръсти, обви шията му с ръце и впи устни в неговите. Ръцете му я притиснаха по-силно. Тя се отпусна в тези силни ръце, отдаде се на устните.
Той се отдръпна.
— Клариса, аз съм стар. Ти си млада. Едва ли ти трябва старец като мен.
От колко ли време изпитваше болка при мисълта, че е твърде стара, за да си има някого? Колко често си мислеше, че никой няма да я пожелае заради възрастта й? А сега този човек, този прекрасен, жизнен, красив мъж, й говори, че е прекалено млада.
— Натан, това, което искам, е да бъда захвърлена на леглото, тази прекрасна скъпа рокля да бъде свалена от тялото ми и да си с мен, докато чуя песента на духовете.
В тишината Натан се взря в нея. Най-сетне посегна надолу, прокара ръка зад краката й и я вдигна в прегръдката си. Занесе я до леглото, но вместо да я хвърли в него, както бе предложила тя, я положи леко и внимателно.
Отпусна се до нея и тялото му потъна в мекото легло. Пръстите му погалиха челото й. Двамата не откъсваха очи един от друг. Той нежно я целуна.
Сега, когато роклята й бе напълно разкопчана и развързана, лесно се изхлузи до кръста й. Тя прокара пръсти по дългата му сребърна коса, гледайки го как с любов целува гърдите й. Усети топлите му устни. Незнайно защо й се стори изненадващо и невероятно чудесно. При усещането, че зърната й са обсипани с толкова чувствени мъжки целувки, от устните й се отрони тих стон. Натан можеше и да е живял повече от нея, но в нейните очи не бе старец. Беше ослепителен, дързък, мъдър и я караше да се чувства красива. При вида на голото му тяло тя осъзна, че стене от удоволствие. Никой мъж никога не я бе докосвал с толкова много нежност. Красноречивостта на това докосване допълнително разпалваше копнежа й. Целувките му се спуснаха надолу, всяка предизвикваше нов задъхан стон, изпълнен със сладък, объркан копнеж.
Когато най-сетне той мина отгоре й, тя изцяло и безсрамно се отдаде на нуждата си. Почувства как потъва не само в прекрасното балдахинено легло, но и в силната му мъжка прегръдка. Накрая, когато цялото й тяло се изпъна заедно с последния й сладостен вик, в ушите й зазвуча песента на духовете.
ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА
Калан се стрелна безшумно напред, подобно на ястреб по време на лов, и в същото време като реещ се във въздуха орел спокойно закръжи на място. Светлина и тъмнина, жега и студ, време и пространство бяха без значение и в същото време означаваха всичко. Невероятно сливане на осезанията, изострено от сладкото присъствие на Плъзгата, което Калан усещаше с всяко вдишване на живачната й плът в дробовете си, в душата си.
Беше зашеметяващо.
Изведнъж всичко изригна и край.
Пред очите й светна. В ушите й се заблъскаха птичи песни, ветрове, насекоми. Пейзажът се изпълни с дървета, увити в пелени от мъх, скали, инкрустирани с лишеи и притегнати в лабиринти от корени и растителност, парчета влажна, тъмна мъгла. Натрапчивото присъствие на всичко това вся ужас в душата й.
Дишай, каза й Плъзгата.
Мисълта я хвърли в паника. Не.
Гласът на Плъзгата сякаш се врязваше направо в съзнанието й. Дишай.
Калан не искаше да бъде изхвърлена от спокойната утроба на живачното същество в този пъстър, шумен свят.
Спомни си Ричард, а заедно с него и заплахата. Шота.
Издиша Плъзгата от дробовете си. Живачната течност се изля от нея, но всъщност не беше мокра. Калан вдиша дълбоко странния, остър въздух. Покри ушите си и притвори очи, докато Плъзгата я вдигаше към ръба на кладенеца.
— Пристигнахме там, където пожела да пътуваме — каза Плъзгата.
Калан неохотно отвори очи и отпусна ръце. Живият свят сякаш забави движението си и в него се установи обичайната хармония — стана такъв, какъвто тя го познаваше. Успокоителната ръка на съществото се отдели от кръста на Калан.
— Благодаря ти, Плъзга. Беше… удоволствие.
Флуидното лице насреща й се разля в усмивка.
— Радвам се, че си изпитала удоволствие.
— Надявам се да не се бавя, тогава ще можем да се върнем обратно.
— Щом пожелаеш да пътуваш пак, ще бъда готова — каза Плъзгата, гласът й отекна в сумрака наоколо. — Винаги съм готова да пътувам, когато съм будна.
Калан спусна крака от стената около кладенеца на Плъзгата. Виждаха се останки от някаква стара постройка, но като че ли се бе срутила почти изцяло в тинестата, избуяла гора. Калан различи парче от стена тук, полуразрушена колона там, разпилени камъни по земята — всичко това обрасло със зеленина, корени и листа.
Не знаеше точно къде се намира, но позна тихата гора, заобикаляща покоите на вещицата. Спомни си пътуването през тези опасни, тайнствени гори, когато Шота я бе заловила и отвела в Агаден, за да привлече и Ричард след нея.