Храмът на ветровете
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Храмът на ветровете». Краткое содержание книги:
Натан повдигна вежда.
— Обикновена? Така ли мислиш?
— Разбира се. Не съм сляпа. Знам, че не съм… Натан вдигна ръка, за да я накара да замълчи.
— Май ще е по-добре да видиш сама.
Той махна покривалото от стенното огледало. Приемната бе направена, за да могат господата да оглеждат половинките си. Когато й обясняваше тънкостите на декора и интериора, той й бе казал, че на подобни места огледалата рядко се използват. И че не бива да се поглежда, освен ако не я поканят. В подобен скъп магазин бе важен погледът на господата, а не как изглеждаш в огледалото.
Натан нежно я подхвана за лакътя и я поведе към огледалото.
— Забрави как се виждаш в съзнанието си и виж онова, което другите виждат, когато те погледнат.
Пръстите на Клариса пробягаха по набора на кръста й. Кимна на Натан, но все още я бе страх да погледне в огледалото, за да не се разочарова от гледката — както ставаше винаги преди. Той отново я смълча с жест. Примигвайки смутено, тя се извърна.
Гледката я остави без дъх.
Не се позна. Не изглеждаше толкова млада. По-скоро беше зряла жена — не невръстна, претенциозна кокетка, а жена в пълния разцвет на женствеността си, дама с елегантност и стил — това я гледаше от огледалото.
— Натан — прошепна тя, — косата ми… косата ми не беше толкова дълга. Как е успяла онази жена, дето ми прави прическата следобед, да я направи по-дълга?
— Хм, ами всъщност заслугата не е нейна. Приложих малко магия. Помислих си, че ще ти отива повече с малко по-дълга коса. Надявам се, не възразяваш?
— Не — прошепна тя. — Чудесна е.
Меката й кафява коса бе навита на масури, с нежни виолетови панделки, вплетени в тях. Завъртя глава. Къдриците запружинираха и се залюляха в двете страни. Веднъж Клариса бе видяла една знатна дама, дошла в Ренуолд. Имаше същата коса. Най-прекрасната коса, която някога бе виждала. Нейната собствена коса в момента изглеждаше по съвсем същия начин.
Стоеше, втренчила поглед в отражението си в огледалото. Фигурата й изглеждаше толкова… стегната. Всичките тези твърди, притискащи неща под роклята й някак бяха прекроили цялото й тяло. Лицето й пламна при вида на изложените й на показ високо вдигнати гърди.
Разбира се, винаги бе подозирала, че жени като Манда Перлин всъщност нямат чак такива тела, каквито показват. Знаеше, че щом се съблекат, изглеждат като всяка друга жена. Но никога не си бе представяла колко много всъщност дължат на дрехите си тези красиви, привлекателни жени.
В огледалото, с тази рокля, с тази прическа и гримирано лице, тя изглеждаше не по-зле от коя да е друга. Може би малко по-възрастна, но годините само придаваха плътност на осанката й. Не бяха недостатък, за какъвто винаги ги бе смятала.
Тогава видя халката на устната си.
Беше златна, не сребърна.
— Натан — прошепна тя. — Какво е станало с халката?
— О, това ли? Е, няма как да твърдим, че си наложница на императора, носеща малкото му императорско отроче, а да имаш на устната си сребърна халка. Всеки знае, че императорът допуска в леглото си единствено жени със златни халки. Освен това и без друго те бяха белязали погрешно със сребърна. Трябваше да е златна от самото начало. Онези мъже направо си бяха слепи. — Той напра ви театрален жест: — Докато аз съм човек с вкус и око за тези неща. — Той поднесе ръката й към огледалото. — Виж сама. Тази жена е твърде красива, за да носи нещо друго освен златна халка.
В очите на жената, която я гледаше от огледалото, проблеснаха сълзи. Клариса прокара пръсти под клепачите си. Не искаше да размаже грима, който й сложи жената, докато й правеше прическата.
— Натан, не знам какво да кажа. Ти си сторил чудо. Превърнал си една обикновена жена в нещо…
— Красиво — довърши изречението той.
— Но защо?
На лицето му се изписа странно изражение.
— Ти какво си мислиш? Нима мога да допусна обикновена жена до себе си. — Той направи жест надолу, посочвайки себе си. — Та кой би повярвал, че човек, ослепителен като моя милост, би търпял до себе си жена с по-малко качества и физически данни.
Клариса грейна. Натан вече не й изглеждаше толкова стар, колкото й се бе сторил в началото. Наистина бе ослепителен. Ослепителен и различен от всички останали.
— Благодаря, Натан, че повярва в мен. За повече от едно нещо.
— Не е до вяра. Въпросът опира до око за нещо, което хората не могат да забележат. Сега вече няма да им убегне.
Тя погледна към завесата, зад която бе изчезнал шивачът.
— Но всичко това е толкова скъпо. Само роклята сигурно струва колкото годишната ми заплата. А останалите неща — спането, каретите, шапките, обувките, жените, които се занимаваха с лицето и косата ми. Струва толкова много. Харчиш като престолонаследник по време на ваканция. Как можеш да си го позволиш?