Храмът на ветровете
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Храмът на ветровете». Краткое содержание книги:
Замисли се за дома. Спомни си уютното си легло — колкото и мъничко да беше. Домът й липсваше. Не защото бе щастлива там, а защото бе нейният дом — единственият, който имаше. Колкото и прекрасно да бе това място, струваше й се студено. Студено и плашещо. Беше попаднала на непозната територия и едва ли някога щеше да се завърне у дома.
Изведнъж се почувства истински самотна. С Натан й бе някак сигурно. Той винаги знаеше къде отива, какво трябва да направи и какво да каже. Сякаш никога не изпитваше съмнения. А сега, останала сама в стаята, Клариса изведнъж почувства как те я ядат дълбоко изотвътре.
Странно, но Натан й липсваше повече от дома, а бе съвсем наблизо, в съседната стая. Сега той й бе като роден дом.
Запъти се към вратата, мекият килим галеше приятно босите й ходила. Внимателно почука по бялата плочка в средата на златния обков на вратата. Изчака за момент, после повтори.
— Натан? — лекичко извика след малко.
Пак почука и извика. Когато отговор не дойде, отвори вратата и надзърна в стаята. Тихият мрак бе обезпокояван от една-единствена свещ.
Натан пак бе изпаднал в онези свои трансове. Седеше на стол и гледаше в нищото с празен поглед. Клариса остана на прага за миг, загледана в равномерното му дишане.
Първия път, когато го завари неподвижен и немигащ, се изплаши. Но той я успокои, че това е нещо, което е правил почти през целия си живот. Не й се ядоса — тогава, първия път, — когато тя го разтърси, притеснена, че му е станало нещо.
Натан никога не й се ядосваше. Винаги се държеше с нея мило и с уважение — две неща, за които тя бе копняла цял живот и които никога не бе получила от хората, които я заобикаляха. А ето, появи се един непознат, който я дари с тях без никакво усилие.
Клариса отново го повика. Той примигна и я погледна.
— Наред ли е всичко? — попита.
— Да. Надявам се не прекъсвам размисъла ти?
Натан махна с ръка.
— О, не.
— Ами тогава, чудех се дали не би ми помогнал… да се съблека? Не мога да стигна копчетата на гърба си и се чувствам като заклещена. Не исках да си легна с роклята и да я повредя.
Натан я последва в спалнята. Беше духнала лампата на тоалетката, за да не се притеснява. Само светлината откъм леглото осветяваше онова, което той правеше.
Клариса повдигна косата си с две ръце, докато силните му пръсти разкопчаваха копчетата едно по едно. Стана й хубаво от близостта му.
— Натан? — прошепна тя, щом той стигна до последното копче на кръста й.
В отговор той издаде питащ звук. Тя се опасяваше да не я попита откъде идва бумтенето, което си мислеше, че кънти в цялата стая, и да трябва да му обяснява, че е от препускащото й бясно сърце.
Тя се обърна, прихванала освободения си корсаж с ръце.
— Натан — промълви, събрала кураж, и погледна в красивите му очи: — Натан, самотна съм.
Веждите му се вдигнаха на челото, една голяма длан се отпусна на голото й рамо.
— Напразно, скъпа моя, аз съм в съседната стая.
— Знам. Но имам предвид, че съм самотна в друг смисъл. Искам да кажа, че съм самотна за твоите… Не знам как да го кажа. Когато ми стане самотно, започвам да си мисля какво ще трябва да направя, за да помогна на онези хора, за които ти ми говори, и тогава в главата ми нахлуват всякакви ужасни мисли. И преди да разбера, съм плувнала в пот от ужас.
— Често мислите ни предизвикват повече ужас от действителността. Просто не мисли за това. Опитай се да се насладиш на голямото си легло, на чудесната стая — доколкото ти е възможно. Кой знае, един ден може да ни се наложи да спим в канавка край пътя.
Тя кимна. Трябваше да извърне очи от неговите, за да не загуби смелост.
— Натан, знам, че съм най-обикновена жена, но ти ме накара да се почувствам специална. Никой мъж никога не ме е карал да се чувствам хубава, да се чувствам… желана.
— Ами, както вече споменах…
Тя вдигна ръка и постави пръсти на устните му, за да го накара да замълчи.
— Натан, наистина искам… — Отново се взря в прекрасните му очи. Преглътна и се опита да започне по друг начин: — Натан, опасявам се, че си прекалено ослепителен, за да мога да ти устоя. Би ли дошъл да прекараш нощта с мен в това голямо легло?
Той се усмихна накриво и махна пръстите й от устните си.
— Ослепителен?
Тя кимна.
— Абсолютно. — Усети как къдриците й се разлюляват.
Той отпусна ръце около кръста й. Сърцето й запрепуска още по-бясно.
— Клариса, не ми дължиш нищо. Спасих те от онова, което се случваше в Ренуолд, но в замяна ти обеща да ми помогнеш. Не ми дължиш нищо освен това.