Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
— Какво искаш да кажеш с това, че са ме загубили?
— Дворецът се е… променил. — За миг по връзката протече объркване, а лицето на Биргит се изкриви в гримаса. — Знам, че звучи налудничаво, но като че ли цялото това нещо е построено по малко по-друг план. — Една от гвардейките отпред обърка крачка и едва се задържа да не падне. — Имам добра памет. — Биргит се поколеба, а връзката се изпълни с бъркотия от чувства — тя припряно ги обузда. Повечето й спомени за предишни животи се бяха стопили като лански сняг. Нищо не й беше останало отпреди основаването на Бялата кула, а паметта за четирите живота, които бе преживяла оттогава до края на Тролокските войни, започваше да се разкъсва. Като че ли малко неща можеха да я уплашат, но се боеше да не изгуби и останалото, особено спомените си за Гайдал Каин. — Мина ли отнякъде, не го забравям — продължи тя. — А тези коридори понякога сякаш не са такива, каквито бяха. Някои като че ли са се… отместили. Други вече ги няма, а има и нови. Доколкото забелязвам, никой не говори за това, но си мисля, че старите хора си мълчат, защото ги е страх, че си губят ума, а по-младите ги е страх да не си изгубят работата.
— Но това е… — Елейн млъкна. Явно не беше невъзможно. Биргит не страдаше от необуздана фантазия. Неохотата на Нарис да напусне покоите си изведнъж намери обяснение, а може би и по-раншното объркване на Рийни. Почти съжали, че объркването й наистина не идеше от бременността. Но как? — Не са Отстъпниците — твърдо каза тя. — Ако можеха да направят такова нещо, отдавна щяха да са го направили, че и по-лошо… Добър ден и на вас, лорд Аубрем.
Длъгнест и плешив, само с бяло кръгче коса около темето, Аубрем Пенсенор сега трябваше да си седи у дома и да си дундурка внученца-та, но гърбът му беше изправен, а очите — бистри. Беше един от първите, стигнал в Кемлин, с близо сто души и с първата вест, че тъкмо Аримила Марни е тръгнала на поход срещу столицата с поддръжката на Неан и Еления. Започна да си припомня как бил воювал на страната на майка й във Войната за наследството, докато Биргит не промърмори, че лейди Диелин ги чака.
— О, в такъв случай не бива да ви забавям, милейди — сърдечно каза старецът. — Моля, предайте поздравите ми на лейди Диелин. Тя е толкова заета напоследък, и две думи не сме си разменили, откакто дойдох в Кемлин. Най-сърдечни поздрави, ако благоволите. — Домът Пенсенор от незапомнени времена беше в съюз с Таравин на Диелин.
— Не са Отстъпниците — заговори Биргит веднага щом Аубрем се отдалечи достатъчно, за да не чуе. — Но какво го е причинило е само първият въпрос. Дали ще се случи отново? И ако да, дали промените винаги ще са нищожни? Или може да се събудиш и да се намериш в стая без врати и прозорци? Какво става, ако спиш в стая, която изчезне? Щом коридор може да изчезне, значи и стая може. А ако не е само дворецът? Трябва да разберем дали всички улици още водят натам, където са водели. Ами ако следващия път изчезнат част от крепостните стени?
— Мислиш все гадни неща — отвърна тъжно Елейн. Макар и да бе прегърнала Силата, изредените възможности бяха достатъчно, за да й се свие стомахът.
Биргит само опипа четирите златни пискюла на рамото на червената си куртка.
Странно, след като сподели тревогите си, безпокойството по връзката сякаш понамаля. Дано само да не си мислеше, че Елейн има отговори. Не, това наистина бе невъзможно. Твърде умна беше Биргит, за да го допусне.
— Дени, това плаши ли те? — попита тя. — Признавам, мен — да.
— Не повече, отколкото се налага, милейди — отвърна плещестата жена, без да спира да оглежда пътя напред. Докато другите крачеха с ръка на дръжките на мечовете, тя бе отпуснала своята на дългия кривак. Гласът й бе точно толкова спокоен и равнодушен, колкото и лицето й. — Веднъж един едър фургонджия, Елдрин Хакли, за малко щеше да ми счупи врата. Обикновено не беше кой знае какъв грубиян, но нея нощ се беше напил като свиня. Не можах да улуча ъгъла и кривакът ми отскочи от черепа му, без да го пукне. Това повече ме уплаши, защото знаех със сигурност, че ще умра. Това сегашното е само „може би“, пък и всеки ден, в който се събудиш, може да умреш.
Всеки ден, в който се събудиш, може да умреш. Сигурно имаше и по-лоши начини да гледаш на живота. Все пак Елейн потръпна. Самата тя беше в безопасност, поне докато не се родят децата й, но никои друг не беше.