Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
— Един слуга соъбщи, че е пристигнала лейди Диелин, милейди, и ще бъде на вашите услуги веднага щом се освежи.
— Съобщи на лейди Диелин, че ще я приема в Картната зала.
Обзе я надежда. Най-сетне може би щеше да чуе добра вест.
Глава 17
Бронзова мечка
Щом освободи госпожа Харфор и господин Нори, Елейн нетърпеливо тръгна към Картната зала — без да пуска сайдар. Нетърпеливо, но не и забързано. Дени и три гвардейки крачеха пред нея и въртяха непрекъснато глави наляво и надясно за възможна заплаха, а другите четири тропаха отзад. Съмняваше се, че Диелин ще се бави много с измиването, каквито и вести да носеше. Светлината дано да дадеше да са добри. Биргит, стиснала ръце зад гърба си и намръщена, бе потънала в мълчание, макар да оглеждаше всички коридори, сякаш очакваше нападение. По връзката продължаваше да тече безпокойство. И умора. Челюстите на Елейн изпукаха от една прозявка, преди да успее да я спре.
Нежеланието да се предизвикат слухове не бе единствената причина да не се разбърза. Из коридорите вече се срещаха не само слуги. Етикетът изискваше от нея да предложи стаи в двореца за благородниците, успели да стигнат до града със своите ратници — като бяха разчитали твърде малко на ратниците: някои бяха добре обучени и носеха меча всеки ден, други бяха натискали ралото, преди да ги призоват да последват своя господар или господарка — и мнозина бяха приели. Главно онези, които нямаха жилище в Кемлин или, както подозираше тя, бяха притеснени с парите. Селяните и ратаите можеха да си мислят, че всички благородници са богати, и повечето наистина бяха, макар и само в съпоставка, но разходите, нужни за постовете и задълженията им, принуждаваха мнозина да броят монетите толкова грижливо, колкото всяка стопанка на ферма. Елейн вече не знаеше какво да прави с най-новите пристигнали. Някои благородници вече спяха по трима, че и по четирима в по-големите легла, а всички освен най-тесните можеха да поберат по двама, но и така ставаше. Много от родственичките трябваше да се настанят на постели на пода в слугинските стаи и слава на Светлината, че пролетта го позволяваше.
Струваше й се, че цялата гмеж от благородни гости е решила точно в този момент да излезе да се поразтъпче, и докато й поднасяха почитанията си, трябваше да се спира, за да каже поне по няколко учтиви думи. Сергейз Джилбеарн, мъничка и крехка, със зелена рокля и тъмна коса, леко прошарена с бяло, довела двайсет ратника, и старият, вечно кисел Келвин Джейнвор, жилав, с дискретно позакърпено синьо вълнено палто, довел десетима, имаха право на също толкова вежливост, колкото и дългучът Барел Лейдън и едрата Антел Шарплин, въпреки че те бяха Върховни тронове, макар и на дребни Домове. Всички бяха дошли, за да я подкрепят с всичко, което бяха успели да съберат, и никой не се беше отвърнал, след като бе научил какви са шансовете. Днес обаче мнозина изглеждаха неспокойни. Никой нищо не казваше за това — всички бяха преизпълнени с добри пожелания и с надежди за скорошна коронация и твърдяха колко висока е за тях честта да я следват, — но на лицата им се беше изписала тревога. Арилинд Бранс-тром, обикновено толкова жизнерадостна, сякаш вярваше, че само петдесетимата й ратници ще обърнат нещата в полза на Елейн, не беше единствената жена, която си хапеше устната. Лерид Треханд, як, спокоен и обикновено непоклатим като скала, също не беше единственият мъж, който се мръщеше. Дори вестта за Гайбон и помощта, която бе довел, предизвикваше само къси усмивки, набързо погълнати от тревогата.
— Смяташ ли, че са чули за самоувереността на Аримила? — попита тя в една от кратките паузи, в които не се налагаше да отвръща на поклони и реверанси. — Не, това едва ли щеше да притесни Арилинда или Лерид. — Двамата сигурно нямаше да се притеснят дори Аримила да влезеше в града с трийсет хиляди души.
— Едва ли — отвърна Биргит и се огледа да се увери, че освен гвардейките никой няма да я чуе. — Може би ги тревожи същото което тревожи и мен. Когато се върнахме, ти не се загуби. По-скоро… те загубиха.
Елейн спря да поговори с двама души, и двамата побелели, с въл-нени дрехи, които повече щяха да отиват на заможни фермери. Име-нието на Бранин и Елвейн Мартан си беше всъщност досущ селски чифлик, просторна къща, приютила няколко поколения. Една трета от ратниците им бяха техни синове, племенници и внуци. Само най-младите и най-старите бяха останали да се грижат за сеитбата. Надяваше се двамата усмихнати старци да не решат, че ги е зарязала набързо, щом тръгна отново.