Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
На самия връх се издигаха два високи бора и в мига, в който приседна между тях, младата жена усети как я залива вълна от спомени. Пред очите й изникна образът на група ловци, проправящи си път между дърветата в долината с мъха, понесли убитите от тях животни на раменете си; отново я обзе тогавашната радостна възбуда от успешния лов.
Беше се втурнала в долината, ала не сама, а с един от приятелите си. Беше се запровирала между дърветата, докато най-сетне се промуши под клоните на онзи последен бор (още усещаше допира на острите иглички върху ръцете си) и се изправи лице в лице със завръщащите се ловци, сред които, изведнъж осъзна тя, беше и нейният баща!
Споменът беше толкова жив! Виждаше ги съвсем ясно — мъже, прибиращи се у дома, натоварени с богата плячка — кошути, зайци и… и още нещо.
Джил рязко отвори очи — внезапно образът беше станал прекалено истински, сякаш онова отвратително, разкривено в смъртта създание наистина беше пред нея и й нашепваше да се маха оттам, колкото се може по-надалеч.
Тя обаче стисна зъби и не побягна, нито прогони спомена. Върна се назад, към ясното утро, така прилично на днешното. Утрото, в което бе занемяла пред красотата на Ореола, утрото, в което бе посрещнала ловците и за първи път бе видяла истински гоблин.
— Гоблинът — прошепна тя на глас, осъзнавайки внезапно, че тази на пръв поглед незначителна случка, всъщност е била предвестник на гибелта, сполетяла Дъндалис, дома й, семейството и приятелите й.
Усети, че не й достига дъх, ръцете й се разтрепериха.
— Добре ли си?
Неочакваният въпрос я накара да подскочи и тя рязко се обърна, озовавайки се лице в лице с онзи, който го беше задал — абеликански монах, облечен в същите кафяви одежди, които носеше и Авелин. Непознатият беше доста по-нисък от Авелин, ала имаше широки рамене и несъмнено бе много силен. Качулката му бе отметната назад, откривайки бръснатата му глава.
— Добре ли си?
Въпросът бе зададен внимателно, почти нежно, ала Джил усети някаква твърда нотка в гласа на монаха — загрижеността му, почувства тя извън всякакво съмнение, беше престорена. Съвсем неподправен обаче беше интересът, с който той я оглеждаше — очите му дълго се задържаха върху косата, после се спуснаха към лицето й, мъчейки се сякаш да попият всяка частица от него.
А те точно това и правеха. Брат Правда бе чул много описания на спътницата на „лудия монах“ и сега, докато оглеждаше плътните й устни, поразяващо сините очи, гъстата, руса коса, усещаше как се изпълва с все по-голяма сигурност. Това бе тя.
— Не трябва да идваш тук съвсем сама — изрече той на глас.
Джил се изсмя презрително и докосна дръжката на късия си меч, не заплашително, а за да му покаже, че далеч не е беззащитна.
— Някога служех в кралската войска — увери го тя. — В Бреговата стража, по-точно.
При тези думи непознатият присви очи и младата жена внезапно почувства, че може би не е трябвало да е толкова откровена с него.
— Как се казваш? — попита монахът.
— А ти? — отвърна на въпроса с въпрос Джил, която с всяка изминала минута ставаше все по-подозрителна.
Пък и наистина, странно си бе да срещнеш абеликански монах толкова на север и то съвсем сам, на някакъв безлюден хълм. Замисли се над историята на Авелин и решението му да се самоотлъчи от ордена си и се зачуди какви ли бяха последствията от една такава постъпка. Ако мълвата за „лудия монах“ бе достигнала до ушите на останалите духовници, това със сигурност не би им се понравило.
— Моето име не е важно за никого — спокойно заяви непознатият. — Освен за едного. За един монах от моя орден, който избяга като страхливец, ограбвайки своето братство.
По лицето на Джил се изписа тревога, ала непознатият продължи безмилостно:
— Да! За Авелин Десбрис аз съм брат Правда. За твоя спътник, момичето ми, аз съм ръката на възмездието, протегнала се чак от Сейнт Мер’Абел, за да си отмъсти и да си възвърне онова, което ни принадлежи.
Още преди той да довърши, Джил вече бе скочила, с гол меч в ръка.
— Нима ще нападнеш един пратеник на църквата? Пратеник, чието име е истинно и справедливо? Пратеник, който идва, за да донесе заслужено наказание на беззаконника, когото наричаш свой спътник?
— Да! — твърдо заяви младата жена. — Ще защитавам Авелин, каквото и да ми струва това. Той не е беззаконник!
Брат Правда се изсмя презрително и се изправи. После, бърз като котка, приклекна и се хвърли напред, описвайки пълен кръг, протегнал крак към меча на противничката си.