Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Авелин се надяваше, че с въпроса си ще я накара да си спомни името на някой от тези изгубени приятели, ала не бе особено разочарован, когато това не стана. Решението му да дойдат на север се оказа правилно — едва-що бяха пристигнали в Дъндалис и ето че тя си бе припомнила повече неща, отколкото през всичките години след трагедията.
— Бънкър Кройър — неочаквано каза тя, а по лицето й се изписа любопитство.
— Приятел?
— Не — поклати глава Джил и посочи старата ограда. — Това беше неговият корал. Коралът на Бънкър Кройър.
Широка усмивка огря лицето на Авелин, но той побърза да я изтрие, когато младата жена се обърна към него, без да се мъчи да прикрие раздразнението си. Всичко се завръщаше, ала бавно, мъчително бавно, а тя започваше да става нетърпелива.
— Да вървим да намерим място за нощуване — предложи монахът. — На идване май минахме покрай една странноприемница.
Още щом наближиха вратата на „Виещата Шийла“, голямата пивница, издигаща се насред Дъндалис, Авелин разбра, че още един спомен — и то невероятно силен — трябва да бе връхлетял Джил при вида й. Младата жена беше като вцепенена и не можеше да откъсне поглед от основите на сградата, а изражението й бързо се менеше — от любопитство към страх и от страх — към всепоглъщащ ужас.
Обърна се, цялата разтреперана, и ако Авелин не я беше хванал, щеше да побегне. Всъщност монахът подозираше, че оставили я, Джил ще избяга чак в Тревясал лъг, чак в Края на света, чак в Палмарис!
— Това място ти е познато — рече той, без да я пуска.
Младата жена с мъка си поемаше дъх, ноздрите й бяха пълни с миризмата на пушек, гъст, черен дим. Въпреки че бе на открито, струваше й се, че се задушава, сякаш е затворена натясно и не може да излезе.
— Виждала си го и преди! — настоя Авелин и я разтърси.
Джил изръмжа и се отскубна от ръцете му, после впери поглед в каменните основи на сградата.
— Тук се скрих — с мъка успя да изрече. — Криех се, докато селото наоколо гореше. Криех се, докато писъците…
Силен хлип я задави и тя не можа да продължи. Олюля се и ако Авелин не я беше уловил, сигурно щеше да падне.
Но в Дъндалис нямаше друга странноприемница, освен това не я беше довел чак дотук, само за да й позволи отново да избяга от миналото си. Нае една стая (единствената свободна в момента), като изрично обясни на добродушния ханджия, че между него и младата жена няма абсолютно нищо и че са просто добри приятели, тръгнали заедно на път. За първи път си даваше труда да обяснява някому какви са отношенията му с Джил, помисли си Авелин, докато я водеше нагоре по стълбите. Тук навярно щяха да останат по-дълго от обикновено и понеже селото беше малко, искаше му се да защити доброто й име. В Дъндалис я очакваха достатъчно изпитания и без да й се налага да понася злостни подхвърляния от местните сплетници.
Джил заспа още щом си легна, надвита от умора и вълнение. Авелин дълго стоя край нея, боейки се да не я споходят кошмари.
Тя обаче спеше дълбоко, прекалено изтощена, за да сънува. Най-сетне монахът почувства, че повече не може да устоява на шума, носещ се от общата стая на приземния етаж. Сигурен бе, че почти цялото село се е събрало там долу и при всичката си любов към Джил (а той наистина я обичаше като родна дъщеря), той също си имаше свои нужди.
Не след дълго вече беше слязъл, пиеше и приказваше пред многолюдната тълпа (повече от обикновено, тъй като мнозина трапери бяха слезли в селото, за да се запасят с провизии за идващата зима). Корави бяха жителите на Дъндалис, упорити и затворени, мъже и няколко жени, които оцеляваха благодарение на верните си оръжия и на находчивостта си. Много скоро Авелин вече спореше разгорещено с някакъв пияница, настоявайки, че място с мрачна история, като тази на Дъндалис, би трябвало да е по-подготвено да се справи с опасността.
И когато траперът подигравателно заяви, че най-опасното нещо по тези земи били срещащите се от време на време прегладнели ракуни, брат Авелин без колебание му заби един юмрук право в лицето.
Когато се свести, Авелин установи, че е останал сам с ханджията, а върху едното му око има голямо парче сурово месо.
— Ам’че да! — заяви той. — От години не съм виждал хора да се бият толкова добре.
Белстър се разсмя. Жителите на Дъндалис наистина бяха корави и едно сбиване не само че не можеше да ги уплаши, ами дори им се струваше приятно разнообразие. И, колкото и да бе странно, Авелин, който се беше бил наистина добре (макар и да не го помнеше), си бе спечелил искреното им уважение, въпреки че повечето от посетителите в кръчмата го смятаха за напълно луд.
Най-сетне Белстър спря да се смее и му подаде къс хартия. Сметка.