Пробуждането на демона

Ето защо, когато елкенбрукските съгледвачи съобщиха, че са забелязали гоблини, коравите им съселяни не се разтревожиха особено. Дори когато стана ясно, че с дребните създания има и великани, старейшините на селото стоически свиха рамене и се заеха да точат сабите и тежките си брадви.

И само миг преди същинското нападение, когато слънцето вече докосваше западния хоризонт, чак тогава елкенбрукци разбраха колко сериозна е заплахата този път, чак тогава осъзнаха, че са обречени. Обикновено гоблините идваха накуп, минаваха покрай дърветата и храсталаците и се хвърляха срещу коловете и барикадите. Този път обаче злите създания обградиха цялото село, застанали по десет един зад друг, а на всеки двадесет крачки имаше по един фоморийски великан, загърнат в пластове кожуси.

Жителите на Елкенбрук никога досега не бяха виждали толкова много гоблини на едно място, а и им се струваше странно, че злите, себични същества могат да се обединят в такива големи орди. И все пак, те бяха тук, скупчени зад стените на градчето, а върховете на копията им блестяха под последните слънчеви лъчи, блестяха и щитовете им, украсени с гербовете на най-различни племена.

Жителите на селото затаиха дъх като един, прекалено смаяни, за да говорят или да измислят какво да правят. Нерядко преди нападение безчинстващите гоблинови нашественици изпращаха свой говорител, мъчейки се да изкопчат някакво споразумение с противника, да го накарат да им плати, за да се откажат от нападението. Обичайният отговор на подобно предложение бе селяните да набият главата на нахалника върху някой кол от крепостната стена.

Този път обаче, мнозина се чудеха дали наистина не биха могли да се договорят с придошлата орда.

След като се подредиха, скверните създания известно време не направиха нищо, после, по дадена команда, се разделиха, пристъпвайки вляво или вдясно.

В зейналите сред редиците им пролуки се появи поредната изненада — кавалерия, още гоблини, възседнали рошави понита. Всъщност гоблини не за първи път се качваха на коне, но по принцип това се случваше рядко, а да се съберат толкова много ездачи на едно място — това жителите на Елкенбрук не бяха и предполагали, че е възможно.

— Четиристотин — отбеляза един мъж — дори само кавалерията на врага беше двойно по-многочислена от цялото село.

Не по-малко изумени бяха хората и от начина, по който гоблините се бяха разделили, за да пропуснат конниците.

— Обучена войска — промърмори друг от мъжете.

— И дисциплинирана — съгласи се трети, а невярващото и отчаяно изражение, изписало се по лицето му, бе повече от красноречиво.

Единствено това, че отделните гоблинови племена трудно се сработваха едно с друго, им бе попречило да опустошат цял Алпинадор. Въпреки че бяха далеч повече от хората в северното царство, злите създания се биеха помежду си много по-често, отколкото с която и да било друга раса.

В този миг четирима от нашествениците излязоха напред, досами главната порта на стената. Единият — огромен великан, висок почти колкото трима едри мъже, увит с дебели кожуси и наметнат с цяла меча кожа — държеше най-грамадното копие, което селяните бяха виждали някога. Заедно с него напред пристъпи и един невероятно грозен гоблин, с обезобразено от белези лице и ръка, отрязана до лакътя. Въпреки че не бяха по-високи от гоблините, останалите две създания очевидно бяха от друга раса — имаха масивни, подобни на бурета туловища и дълги, клечести крайници, които изглеждаха някак недоразвити в сравнение с останалата част от тялото им. Ала най-забележителното у тези дребни същества бяха кепетата им — толкова наситеночервени, че се виждаха отдалеч дори на угасващите слънчеви лъчи.