Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Аленокапци! — ахна един от мъжете и останалите закимаха в знак на съгласие, макар никой от Елкенбрук да не бе виждал истински паури досега.
Вражеските редици продължаваха да стоят напълно неподвижни, смълчани и затова — още по-ужасяващи. Най-сетне едно от джуджетата даде знак на великана и той, зловещо ухилен, го вдигна високо във въздуха, където злото създание свали червената си шапка и я размаха.
Това беше сигнал, досетиха се жителите на Елкенбрук и се приготвиха да посрещнат врага, твърдо решени да му дадат героичен отпор, дори това да им струваше живота. Онова, което чуха обаче, не беше тропот на конски копита, нито викове на хвърлящите се в нападение гоблини — тишината на умиращия ден бе прорязана от свистенето на десетки катапулти. Паурите бяха донесли своите оръжия. Тежки камъни, четириметрови копия и късове горящ катран се издигнаха във въздуха, превръщайки застиналия от ужас градец в океан от трески и огромни огнени езици, над който заехтяха отчаяни писъци и предсмъртни стонове.
Малцина бяха останали на стената при втория залп — почти всички бяха заети с грижи по ранените, с потушаване на многобройните пожарища и с укрепване на защитните барикади — затова малцина видяха щурма на нашествениците, но пък всички усетиха тътена на земята под краката им.
Третият залп, повече от двеста тежки копия, хвърлени от прииждащата пехота, влетя в града малко преди конниците, а когато понитата нахлуха през многобройните дупки в крепостната стена, ездачите им завариха повече трупове, отколкото живи защитници. Онези, които бяха оцелели след трите залпа, много скоро отчаяно закопняха да са на мястото на мъртвите си другари.
Когато слънцето потъна зад хоризонта, Елкенбрук бе вече сравнен със земята, а Майер Дек, Готра, Уба Банрок и Улг Тик’нарн стояха насред осеяното с трупове селце и, издигнали ръце и погледи към небето, зовяха своя господар, своя бог.
Далеч оттам, седнал на обсидиановия си трон в недрата на Айда, дактилът чу виковете им и се наслади на смъртта и разрухата, останали след първото организирано нападение на неговите войски. Демонът усещаше мириса на кръв, болка и погибел толкова остро, сякаш беше там заедно със своите генерали.
А това беше само началото, напомни си дактилът — армиите му продължаваха да растат, пъклени пълчища, сбиращи се в прегръдката на черните ръкави на Айда, а откъснатите от света алпинадорски селца бяха просто изпитателните им площадки. Същинското предизвикателство лежеше на юг — Хонс-де-Беер, най-богатото и многолюдно кралство на Корона.
Когато зимата започнеше да отпуска желязната си хватка около света, когато снеговете се стопяха достатъчно, за да станат планинските проходи преодолими, те щяха да са готови.
Те щяха да са готови.
Изкачваше се по склона на север от Дъндалис и се опитваше да си спомни. По-рано беше валяло и сега тънка, бяла покривка застилаше замръзналата земя. Снегът обаче беше спрял и небето синееше над нея, кристално ясно в ледения въздух. Дори въздухът, изпълнен със свежест, каквато младата жена не бе усещала нито в Палмарис, нито в Пирет Тюлм, където влажната мъгла като че ли никога не се вдигаше, дори той й беше познат. Да, тя помнеше този въздух, така хладен и невероятно чист, вдишвала го бе и преди, в ранната си младост. И сега десетки образи от тази отминала младост се опитваха да разбият тъмницата на забвението, в която тя ги бе заключила.
В едно младата жена беше сигурна — животът й тогава бе щастлив, изпълнен със свобода и весели игри. Бе имала много приятели, всички те — съучастници във веселите планове, които постоянно измисляха. Всичко беше по-просто и по-чисто, бяха се трудили здраво, но и здравата се бяха забавлявали, радвали се бяха на вкусна храна, приготвена със собствените им ръце, и на искрен смях, който извираше чак от корема, а не се дължеше на желанието им да се покажат учтиви.
Въпреки това подробностите продължаваха да й убягват, имена също не можеше да си спомни, макар доста лица да се бяха завърнали в съзнанието й. Ето какво не й даваше мира и я караше да обикаля наоколо, да се катери по склона, чак до върха му, от който се виждаше ширналата се в подножието му долина с гъстия еленов мъх и вечнозелени дървета, побелели от първия сняг.