Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Въпреки това историите им, издрънкани в замяна на няколко халби евтино пиво, се бяха оказали доста интересни. Особено Грейди наистина имаше какво да сподели — само преди месец бил видял майка си, някоя си Петибуа, съдържателка на „Пътя на задругата“, да говори с друг абеликански монах.
— Доста необичайно е да видиш двама от ваш’те по широкия свят — грубовато отбеляза Грейди. — Обикновено си стоите скрити зад манастирските стени, та човек се пита как ли се забавлявате там?
На фона на мръснишкото му държание, намекът беше повече от ясен, и двамата с Конър избухнаха в смях.
Брат Правда трябваше да си представи как му извива врата, за да извика усмивка на устните си — налагаше се да се покаже достатъчно любезен, за да изкопчи всичко, което тези двамата знаеха. В края на вечерта вече бе научил, че монахът (за когото бе почти сигурен, че е Авелин) се е насочил на север, към Дивите земи и едно далечно селце, наричано Тревясал лъг.
По това време на годината нямаше кервани, които да отиват на север от Палмарис — есента беше в разгара си, не след дълго над тези земи щеше да се спусне люта зима, ала за брат Правда това нямаше значение. Без да губи и ден повече, той пое на път, тичайки през по-голямата част от времето, твърдо решен да стопи преднината на Авелин и веднъж завинаги да приключи с всичко това.
Спомни си едно отдавнашно утро — стоеше на един покрит с дървета склон и съзерцаваше небето и Ореола, засиял с нежните си багри. Спомни си и музиката, която изпълваше хладния въздух, загадъчна и красива. Спомни си още нещо, още някого, който беше заедно с нея тогава — беше му казала нещо за далечната мелодия.
— Момче — прошепна младата жена, макар че нямаше кой да я чуе.
Някакво име, може би „Елбраян“, се опита да строши оковите на забравата, ала заедно с него се надигна и всепоглъщащо чувство на болка и непоправима загуба, отново заплющяха черните криле, накарали я да се затвори в себе си и тласнали я да запрати пламтящия въглен в лицето на Конър Билдебург.
Джил си пое дъх и прогони всички спомени, заключи ги обратно в тъмницата им. Тази нощ младата жена не можа да заспи, ала въпреки това бе готова за път още в ранни зори и, водейки замаяния от умора и махмурлук Авелин, напусна странноприемницата и пое на изток, към селото, наречено Дъндалис.
Пристигнаха късно следобед, когато слънцето вече преваляше, а къщите хвърляха дълги сенки. Къщи, които Джил никога не беше виждала. Беше затаила дъх много преди да стигнат в селото, очаквайки спомените да я връхлетят всеки миг. Нищо такова обаче не се случи. Това беше един Дъндалис, построен върху останките от предишния Дъндалис, и приличаше колкото на предшественика си, толкова и на Тревясал лъг, Края на света и всяко друго гранично поселище… поне на пръв поглед.
Двамата прекосиха цялото село, чак до старата, изпотрошена ограда в северния му край, в самото подножие на възвишението, което се издигаше отвъд.
Възвишението!
— Оттук видях Ореола — наруши мълчанието Джил.
Авелин се усмихна, ала усмивката му бързо помръкна — припомнил си бе кога той бе видял Ореола по-ясно от всеки друг път. Беше насред морето, по време на най-важното пътуване в живота му.
— Беше толкова истинско — прошепна младата жена, повече на себе си, отколкото на Авелин, успокоена, че поне тази мъничка частица от предишния й живот е действителна, а не плод на въображението й.
Защото в този миг, докато гледаше възвишението, което разделяше селото от долината с вечнозелените дървета и белия еленов мъх, възвишението, играло толкова важна роля в отминалия й живот, Джил почувства, извън всякакво съмнение, че споменът й за онова магическо утро, обагрено от сиянието на Ореола, е съвсем истински. Нещо повече, в този миг тя отново се почувства както тогава, свободна от оковите на физическото си тяло, частица от безкрайната вселена.
— Момчето — промълви тя и Авелин я изгледа заинтригувано.
— Имало е и още някой?
— Някой скъп за мен — кимна младата жена.
После всичко свърши, споменът отлетя и тя отмести поглед към селото, само за да се обърне към оградата миг по-късно:
— Тук си играехме. Изкатервахме се до най-горната греда и тръгвахме по нея, за да видим кой ще издържи най-много.
— Ние?
— Аз и приятелите ми — отвърна Джил, без да се замисли.