Пътят на кралете (том II)

Дуелът на Адолин още не беше започнал. Сега се сражаваха двама светлооки, които не бяха Броненосци. Затъпените им мечове за дуел бяха наръсени с бяло, подобно на креда, вещество. Когато някой нанесеше удар по подплатената броня на съперника си, оставаше видима следа.

— Чакай малко — рече Садеас, — този човек, който е написал книгата…

— Святото му име е Нохадон. Други го наричали Байерден, обаче не сме сигурни дали това е било истинското му име.

— Та той решил да върви от къде до къде?

— От Абамабар до Уритиру — отговори Далинар. — Мисля, че разстоянието е било огромно, поне така излиза от историята.

— Бил е крал, нали?

— Да.

— Но защо…

— Малко е объркващо. Но слушай. Ще разбереш. — Далинар се прокашля и продължи. — „Крачех сам по този път на проницанието, забранил бях да ме придружават. Кон ми бяха вехтите сандали, другар ми беше яката тояга, която разговаряше с мен с ударите по камъка. Кесия ми беше собствената ми уста, пълна не със скъпоценни камъни, а с песен. Когато не можех да припечеля с пеене, ръцете ми служеха добре — чистех подове или кочини и често припечелвах доволно.

Скъпите ми хора се бояха за моята безопасност и може би за здравия ми разум. Кралете, казваха ми те, не ходят дълго като просяци. Аз пък отговарях, че щом просякът е способен на такъв подвиг, защо и кралят да не може? Да не ме мислят за по-слаб от един просяк?

Понякога мисля, че наистина съм по-слаб. Просякът знае много неща, за които кралят само се досеща. И все пак, кой съставя правилата за просешките гилдии? Често се питам какъв опит от полза за изработването на законите ми дават моят лесен живот след Опустошението и сегашното ми охолство. Ако трябваше да се опираме единствено на собствените си познания, ние, кралете, бихме писали закони само за това как трябва да се подгрява водата за чая и как да се тапицират троновете.“

Садеас се начумери. Двамата светлооки продължаваха да се дуелират; Елокар ги наблюдаваше съсредоточено. Той обичаше дуелите. Едно от първите неща, които свърши тук, на Пустите равнини, беше да докара пясък за настилане на арената.

Далинар продължи с цитата от Пътят на кралете.

— „Все пак, осъществих пътуването, и, както проницателният читател вече е забелязал, оцелях. Разказите за вълненията по пътя ще похабят някоя друга страница от това изложение, понеже първо трябва да обясня каква беше целта ми, когато поех по този странен път. Макар да бях напълно готов семейството ми да ме вземе за луд, не бих допуснал да остана с това прозвище под ветровете на историята.

Семейството ми отиде в Уритиру по прекия път и вече ме чакаха от седмици, когато пристигнах. На портата не ме познаха, понеже гривата ми беше доста подивяла без бръснач, който да я укроти. Когато разкрих кой съм, отнесоха ме, накиприха ме, нахраниха ме, потревожиха се за мен и ми се накараха, в този ред. Едва подир всичко това ме попитаха за целта на моето странстване. Не можело ли да мина по простия, лек и добре известен път до свещения град?“