Пътят на кралете (том II)

— Бих предположил — добави Якамав, — че след шест години тук можехме да имаме прилична винарна.

Инкима се смя и на това. Наистина се държеше дразнещо.

— Репутацията на баща ми е твърда — рече Адолин. — Или не си обърнал внимание на последните ни победи?

— Постигнати с помощта на Садеас — подхвърли Якамав.

— Но постигнати. През последните няколко месеца баща ми не само спаси живота на Садеас, но и живота на самия крал. Сражава се храбро. Със сигурност разбираш, че по-раншните слухове за него са напълно неоснователни.

— Добре, добре — отговори Торал. — Не трябва да се разстройваш, Адолин. Всички можем да се съгласим, че баща ти е прекрасен човек. Но ти сподели с нас, че искаш да го промениш.

Адолин взе да разглежда виното си. И двамата му сътрапезници бяха облечени по начина, който баща му не одобряваше. Къси горни дрехи върху яркоцветни копринени ризи. Торал беше вързал жълто шалче на врата си и още едно около дясната китка. Доста модерно, пък и изглеждаше доста по-удобно от униформата на Адолин. Далинар би казал, че тези тоалети изглеждат глупаво, обаче модата понякога беше глупава. Дръзка, различна. Имаше нещо освежаващо в това да се обличаш така, че да си интересен за околните, да се носиш по вълните на стила. Преди да се присъедини към баща си в тази война, Адолин обичаше да измисля как да изглежда, за да подхожда на определен ден. Сега можеше да избира между лятна униформа и зимна униформа.

Прислужницата най-после дойде и донесе две гарафи вино — жълто и тъмносиньо. Инкима се разкиска, когато Якамав се приведе и й зашепна на ухото.

Адолин вдигна ръка, за да не му се долива вино.

— Не съм сигурен, че искам баща ми да се промени. Вече не.

Торал се свъси.

— Миналата седмица…

— Знам. Това беше преди да го видя как спаси Садеас. Винаги, щом забравя какъв удивителен човек е баща ми, той извършва нещо, с което доказва, че съм един от десетимата глупаци. Същото стана и когато Елокар беше в опасност. Като че ли… баща ми действа така, само когато истински го е грижа за нещо.

— Намекваш, че той не се вълнува истински от войната, скъпи Адолин — каза Данлан.

— Не. Просто животът на Елокар и животът на Садеас може би са по-важни от това да убива паршендите.

Останалите приеха това като обяснение и смениха темата. Но Адолин установи, че тази мисъл продължава да се върти в ума му. Напоследък се чувстваше неспокоен. Едната причина беше, че сбърка за Садеас, а другата — че всъщност биха могли да докажат дали виденията са верни или грешни.

Адолин се чувстваше хванат в капан. Беше притиснал баща си и го беше накарал да изпита собствения си здрав разум, а сега — както се установи при последния им разговор — едва ли не се бе съгласил да приеме решението му да абдикира, ако виденията са лъжливи.