Пътят на кралете (том II)

Изгледа го тъжно.

Той я погледна в очите и вдиша дълбоко.

— Ела — помоли я, завъртя се и потегли обратно по полуострова.

Тя летеше над него, ивица светлина, която лениво се носи над главата му. Скоро достигнаха мястото до хребета, откъдето се стигаше до лагерите. Каладин погледна на север към лагера на Садеас. Кремлингите се бяха прибрали в дупките си, но много от растенията продължаваха да люлеят клонките си на прохладния вятър. Когато наближи, тревата се прибра и заприлича на козината на някакво черно животно в нощта, осветена от Салас.

За какво не искаш да поемаш отговорност?

Не избягваше отговорността. Поемаше твърде много отговорност! Лирин постоянно го казваше и го упрекваше, задето изпитва вина за смъртни случаи, които не би могъл да предотврати.

И все пак, имаше нещо, за което се бе хванал. Може би някакво оправдание — като мъртвия император. То беше душата на окаяника. Апатията. Вярата, че за нищо не е виновен, вярата, че не може да промени нищо. Ако някой бе прокълнат или пък вярваше, че няма за какво да го е грижа, то тогава не биваше да го заболи, щом се е провалил. Провалите не можеха да бъдат предотвратени; някой друг или нещо друго ги бяха предизвикали.

— Ако не съм прокълнат — продължи тихо Каладин, — защо тогава съм жив, а останалите умират?

— Заради нас — отвърна му Сил. — Тази връзка. Тя те прави по-силен, Каладин.

— Защо тогава не може да ме направи достатъчно силен, за да помагам на другите?

— Не знам. Може би може.

Ако се отърва от това, отново ще стана нормален. Защо… за да умра заедно с другите?

Продължи да крачи в мрака, светлините над него оставяха неясни и бледи отражения по камъните. Ластарите на пръстовия мъх, скупчени на снопове. Сенките им приличаха на ръце.

Често мислеше как да спаси мостовите. Но вече си даваше сметка, че обикновено си е представял спасяването им като част от спасяването на самия себе си. Казваше си, че няма да допусне да умрат, понеже знаеше какво ще му се случи, ако те умрат. Когато губеше хора, окаяникът заплашваше да вземе връх заради непоносимостта на Каладин към неуспеха.

Това ли беше? Затова ли търсеше причините, поради които би могъл да бъде прокълнат? За да обясни провала си? Каладин потегли по-бързо.

Като помагаше на мостовите, правеше нещо добро — но то беше и себично. Силите му го бяха извадили от равновесие, тъй като представляваха отговорност.

Ускори крачка. Скоро тичаше.

Но ако не ставаше дума за него — ако не помагаше на мостовите, защото не понася неуспеха, или защото се бои от болката, когато ги виждаше да умират — то тогава ставаше дума за тях. За непринудените шеги на Скалата, за силата на Моаш, за искрената свадливост на Тефт или за спокойната надеждност на Пеет. Какво би направил, за да ги защити? Да остави илюзиите си? Извиненията си?