Пътят на кралете (том II)

Адолин удари Меча на Реси и го извади от позиция. Реси го върна, ала Адолин пак го изби. Реси ставаше все по-небрежен при възстановяването на стойката си и Адолин започна да удря и от двете му страни. Кратки, бързи и изнервящи удари.

Те свършиха работа. Реси изрева и се хвърли в един от типичните за Каменната позиция широки махове. Адолин се справи отлично — прехвърли Меча си в една ръка, пое удара с незасегната броня на лявата предмишница. Тя се напука лошо, но движението му позволи да стовари Меча върху вече поразената броня на лявото бедро на Реси.

Тя се пръсна с остър металически звук, парчетата се разлетяха и оставиха дири от дим, който проблясваше като разтопена стомана. Реси се олюля. Левият му крак вече не понасяше тежестта на Бронята. Двубоят завърши. В по-важните дуели се допускаше счупването на две или три части на Бронята, обаче това беше опасно.

Съдийката се изправи и обяви края на дуела. Реси се оттегли, сваляйки шлема си. Ругатните му се чуха ясно. Адолин го поздрави, като опря плоското на Меча в челото си и после остави оръжието да изчезне. После се поклони на краля. Някои мъже се смесваха с публиката, за да се хвалят или да приемат приветствия, обаче Адолин се оттегли в шатрата за подготовка.

— Наистина има талант — каза Елокар.

— И е такъв… приличен момък — додаде Садеас и сръбна от виното.

— Да — рече Далинар. — Понякога ми се ще да бяхме в мир, само за да може Адолин да се посвети на своите дуели.

Садеас въздъхна.

— Още приказки за излизане от войната ли, Далинар?

— Нямам това предвид.

— Все разправяш, че си се отказал от този аргумент, чичо — каза Елокар и се обърна да го погледне. — И все продължаваш да танцуваш около него, да говориш с копнеж за мира. Мъжете из лагерите те наричат страхливец.

Садеас изсумтя.

— Не е страхливец, Ваше величество. Мога да свидетелствам за това.

— Защо тогава? — попита Елокар.

— Тези слухове се разраснаха отвъд всякакви разумни размери — рече Далинар.

— Но ти продължаваш да не отговаряш на моите въпроси — настоя Елокар. — Ако ти можеше да вземеш решението, чичо, щеше ли да ни накараш да си тръгнем от Пустите равнини? Страхливец ли си?

Далинар се поколеба.

Обедини ги, му бе казал онзи глас. Това е твоята задача и аз тия поставям.

Страхливец ли съм аз?, зачуди се Далинар. С книгата Нохадон го предизвикваше да изучи себе си. Никога да не е толкова сигурен или надменен, за да стигне до там изгуби желание за търсене на истината.

Въпросът на Елокар не се отнасяше до виденията. Въпреки това Далинар определено имаше впечатлението, че е страхлив, поне във връзка с желанието да абдикира. Ако се откажеше заради нещата, които му се случваха, това би означавало да поеме по лесния път.

Не мога да се откажа, осъзна той. Няма значение какво ще стане. Трябва да приключа сам с това. Дори да беше луд. Дори — и това беше още по-тревожна мисъл — виденията да бяха истински, но с неясен произход. Трябва да остана. Ала също така трябва и да планирам, да съм сигурен, че няма да повлека дома Колин подире си.