Пътят на кралете (том II)

— Благодаря — каза той, стана и закопча куртката си. Целуна свободната ръка на Данлан, махна на останалите и изтича на улицата.

Тръгването ми беше малко рязко. Ще разберат ли колко неудобно ми стана от този разговор? Вероятно не. Не го познаваха толкова добре, колкото Ренарин. Адолин обичаше да общува с голям брой хора, но не и да се сближава прекалено. Още не познаваше добре дори Данлан. Но щеше да се постарае тази връзка да е трайна. Умори се Ренарин все да му додява, че прескача от едно ухажване в друго. Данлан беше доста хубава; струваше му се, че сега ухажването ще проработи.

Мина през Външния пазар. Думите на Торал му тежаха. Адолин не искаше да става върховен принц. Не беше готов. Обичаше да се дуелира и да си бъбри с приятели. Да предвожда армията беше едно, но като върховен принц щеше да е принуден да мисли за други неща. Като бъдещето на войната тук, на Пустите равнини или защитата и съветването на краля.

Това не би трябвало да е наша грижа, помисли той. Но баща му винаги казваше така — ако ние не го правим, то кой?

Външният пазар беше доста по-неорганизиран от пазарите в пределите на далинаровия военен лагер. Тук временните постройки — повечето иззидани от каменни блокове от близката кариера — бяха израснали без определен план. Голям брой от търговците бяха тайленци с характерните кепета, елеци и дълги поклащащи се вежди.

Оживеният пазар беше сред малкото места, където се смесваха войниците от различните лагери. Всъщност това общуване се бе превърнало в една от основните функции на пазара; той беше неутрална територия, където можеха да се срещат мъжете и жените от лагерите. А и пазарът не беше свръхрегулиран, макар че Далинар направи стъпки за въвеждане на правила, когато се появиха признаци за беззаконие.

Адолин кимна за поздрав на група войници в сините униформи на дома Колин, които му отдадоха чест. Бяха патрули с алебарди на рамо и лъскави шлемове. Войските на Далинар поддържаха мира тук, а писарите му го контролираха. Всичко това — на негови разноски.

Далинар не харесваше вида на Външния пазар, не харесваше и това, че няма стени. Казваше, че едно нападение би било катастрофално за това място, че то нарушава духа на Кодекса. Но паршендите от години не бяха атакували алетската част от Равнините. А решаха ли да ударят военните лагери, съгледвачите и стражите щяха да предупредят навреме.

Следователно, какъв смисъл имаше Кодексът? Бащата на Адолин се държеше все едно Кодексът беше жизнено важен. Винаги носи униформа, винаги бъди въоръжен, винаги бъди трезв. Бъди бдителен, когато те застрашава нападение. Ала нямаше опасност от нападение.

Докато крачеше през пазара, Адолин гледаше — наистина гледаше — за пръв път и търсеше да разбере какво прави баща му.

Лесно различи офицерите на Далинар. Те носеха униформи, както им беше наредено. Сини куртки и панталони със сребърни копчета, възли на раменете. Офицерите от другите лагери бяха в най-разнообразно облекло. Трудно беше да се откроят от търговците и заможните цивилни.