Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
— Нещо се промени — каза му Ринт. — Не знаем какво е. Нас ни освободи и заповядва да се върнеш в дома Дракони. Това е всичко, което знаем, сержант. Повечето път обратно като че ли е разумно да пътуваме заедно, тъй че изчакахме.
Раскан извърна очи, но кимна. „Провалих го. Някак… не, не се самозалъгвай, Раскан. Беше проклятието на онази вещица. Точно така, прекърши се и избяга като страхливец. Драконъс ще ме изхвърли, също както изхвърли Сагандер.“ След това помисли за Аратан, който яздеше сега до баща си, и отново погледна Ферен.
Тя носеше седлото към коня си.
„Момчето ми заповяда. Това поне си спомням. Показа желязото на баща си и все пак в думите си към мен беше щедър. Сбогом, Аратан. Не мисля, че ще те видя отново.“
— Облаци на юг — каза Ринт. — Надушвам, че идва дъжд. — Обърна се към Раскан. — Хапни малко, сержант. Ако извадим късмет, може да избегнем дъжда и, ако Майка Тъма пожелае, може да срещнем Виле и Галак.
Ферен изсумтя.
— Скъпи ми братко, тя може и богиня да е вече, но не гледа към нас, не и тук. Не сме в Куралд Галайн, а и да бяхме, наистина ли вярваш, че е всевиждаща?
— Навсякъде, където е нощ — измърмори той.
— Щом казваш. — Ферен поведе коня си. — Ще ви чакам при извора.
Раскан потръпна и видя, че Ринт е зяпнал сестра си уплашено.
— Ако видя онази вещица — каза Ферен на брат си и посегна с ръка към зашитата рана на бузата си, — непременно ще й кажа едно „здрасти“. — Метна се на седлото, разхлаби меча в ножницата и подкара назад към селото.
— Побързай, сержант — каза Ринт. — Няма да я оставя сама долу с онази вещица.
— Върви тогава — каза Раскан. — Не ме чакай. Ще ви намеря от другата страна на селото.
— Както искаш — отвърна му той. — Но тя е права за едно — ще трябва първо да напоиш коня си.
— Знам.
Ферен не знаеше дали е възможно да убие азатанай, но бе решила твърдо да опита. Надяваше се, че вещицата обикаля навън, както предната нощ, тъй като нямаше желание да рита врати в това окаяно село. Омръзнало й беше да се чувства използвана. Азатанаите не разбираха от благоприличие — дори Гризин Фарл беше нахлул в света на тайните й и макар да се беше засмял, за да смекчи обидата, оставаше си обида.
Беше понесла допира на мъртъв Тел Акаи и сега носеше белег от проклятие на вещица. Беше заслужила правото да отвърне на удара.
Знаеше какво прави. Знаеше цената на гнева и как той може да заличи всякакви други чувства. В гнева си не беше длъжна да мисли за детето, растящо в корема й. Не беше длъжна да мисли за Аратан и това, което тя — и Драконъс — му бяха причинили. Не беше длъжна да мисли за раните, които бе нанесла на собствения си брат. Това беше съблазънта на насилието, а насилието не започва в мига на физическия удар. Започва преди това, във всичките мисли, които водят до него, в онази буря от ярост и злост. Гневът зове насилието, като песните на зов и ответ сред Отреклите се.
Яздеше през селото в студения утринен въздух, мина през рухналите пролуки в стените, както бяха направили предния ден, и поведе коня си надолу към извора с грозната му статуя и бездънни води. Но не намери вещицата. Вместо нея завари Виле и Галак, пояха конете си.
При звука на тътнещите копита на коня й двамата се обърнаха. И усмивките, с които я посрещнаха, разбиха гнева в нея и тя се измъкна изпод него като изпод тъмен облак.
В току-що изтеклата нощ, докато лежеше под кожените си завивки и слушаше тихите стонове на Аратан от другата страна на огъня — и тихия плач на Ферен много по-близо, — му беше минала мисълта да убие лорд Драконъс. Нож в гърлото щеше да свърши работа, само дето лордът никога не спеше. Неведнъж през нощта Ринт бе отварял очи и поглеждаше към грамадната фигура, за да се увери, че продължава да е буден и неподвижен, странно непроницаем силует.
Потръпна под завивките. Започваше да вярва в силата на Нощта, в неумолимия дъх на Майка Тъма. Където слънцето залезеше, извисяваше се тя, сякаш обвързана вече със суровите истини на вселената. Беше престанала да е Тайст. Дори титлата „богиня“ вече изглеждаше жалка и недостатъчна, за да изрази онова, в което се бе превърнала.
Ринт не разбираше как е възможно смъртно същество да направи онова пътуване, как може да се превърне в нещо друго. Но тя явно го беше направила. А лорд Драконъс стоеше до нея и той вече подозираше, че споделя нещо от силата, която притежаваше любимата му.
Азатанаите срещаха Драконъс очи в очи, като равни, и дори с почитание понякога. Властелин на Нощта: чувал беше преди тази титла да се използва за Драконъс, но не беше разпространена сред тайстите, които възразяваха на арогантната й неуместност. Е, ако питаха Ринт, всички те бяха глупаци да отричат правото на Драконъс за тази титла. Каквото и да означаваше тя, беше свързана с мощ, жестоко реална и дълбоко опасна.