Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Вик се чувствуваше по-весел и по-бодър от всякога. А Мелинда все повече затъваше в мрачно пиянство. При едно от многото й пътувания до Уесли я задържаха за превишаване на скорост и шофиране в нетрезво състояние. Обади му се в печатницата от полицейския участък в Уесли и Вик веднага потегли за там. От пръв поглед забеляза, че не е много пияна, всъщност никак в сравнение с друг път, но полицаят сигурно е усетил някакъв дъх или пък е решил, че е пила, ако се е разгорещила, като я е спрял. Мелинда самоуверено настояваше да й направят алкохолна проба, но се оказа, че нямат балончета.

— Нима не виждате, че не е пияна? — обърна се Вик към полицая. — Приемам, че може да е превишила скоростта. И друг път й се е случвало. Мелинда, защо не се разбереш с човека, щом си карала с непозволена скорост!

С цялата си тактичност Вик се стараеше да го предума, защото, отнемеха ли на Мелинда свидетелството за правоуправление, животът им щеше да се превърне в същински ад. Вързана вкъщи, Мелинда щеше да е още по-непоносима. Полицаят дръпна една реч за опасността от шофирането в нетрезво състояние, която Вик внимателно изслуша, сигурен, че всичко ще свърши благополучно. Мелинда обаче го прекъсна:

— Никога не са ме спирали за шофиране в нетрезво състояние и твърдя, че и сега не съм пияна!

Настоятелността й подействува на полицая, както, разбира се, и фактът, че Вик не е кой да е, а уважаваният гражданин на Литъл Уесли и собственик на „Грийнспър Прес“ Виктор Ван Алън. Поне видът на застаряващия капитан от пътната полиция беше достатъчно интелигентен, за да може да се предположи, че действително е чувал за „Грийнспър Прес“ и за притежателя й. Работата се размина с петнадесет долара глоба, която Вик заплати, а Мелинда продължи пътя си към Уесли.