Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Да ви кажа ли как им викат на хора като вас, Ралф? — рече Вик и от яд вратът му почервеня.
Ралф млъкна.
— Сигурно си спомняте мнението ми за вас — каза Уилсън. — Казах ви го право в очите.
— Смелчага сте вие, Уилсън. Но защо нямате смелост да ми кажете къде работи Карпентър? Би следвало аз да прекъсна ангажимента му, след като му плащам. — Възбудата изби по смръщеното лице на Уилсън. — Значи нямате смелост, а?
— Ще ви кажа, като толкова искате — реши се Уилсън. — Секретна детективска служба, Манхатън.
— Секретна! — Вик отметна глава и се разсмя. — Ха-ха-ха! Секретна!
Уилсън и Ралф смутено се спогледаха.
— Благодаря. Ще им позвъня следобед. И още нещо — вие ли го наехте, Уилсън?
Уилсън не отвърна и тръгна да си върви, като че вече беше казал предостатъчно.
— Нали вие го наехте, Уилсън? — извика Вик след него.
Уилсън се обърна, но не каза нищо. Излишно беше.
Вик обядва сам на спокойствие (Мелинда беше излязла), прехвърли няколко страници от книгата за витражите, после извади телефонния указател на Манхатън и потърси номера на Секретната детективска служба в раздела „Детективски служби“. Отново му стана смешно, че е „секретна“.
Обади му се мъжки глас с доста твърдо нюйоркско произношение.
— Добър ден. Обаждам се във връзка с вашия служител Харолд Карпентър, поне с това име се представя — започна Вик.
— А, да, сещам се за кого говорите — гласът звучеше доста любезно въпреки грубото произношение.
— Нямаме повече нужда от него — продължи Вик.
— Аха. Случило ли се е нещо?
— Какво да се е случило?
— Питам ви дали имате някакви оплаквания.
— Съвсем не. Освен че човекът, когото трябваше да наблюдава, е разбрал кой е и съответно се пази.
— Ясно. Обажда се мистър… мистър Доналд Уилсън от Литъл Уесли, Масачусетс, нали?
— Не.
— А кой е на телефона?
— Човекът, когото Карпентър трябваше да следи.
Кратко мълчание.
— Значи Виктор Ван Алън?
— Точно така. Или пращайте нов човек, или се откажете от тая работа. Според мен по-добре се откажете, защото сметката плащам аз и ако тая глупост се проточи, просто ще откажа да плащам. А не виждам откъде другаде ще ви дойдат парите. — Отново мълчание. — Разбрахте ли ме?
— Да, мистър Ван Алън.
— Така. Ако е останало нещо неплатено, можете направо да ми изпратите сметката. Предполагам, че ми имате адреса?
— Да, мистър Ван Алън.
— Добре. Това е всичко. Благодаря. А, един момент!
— Да?
— Моля ви веднага да телеграфирате на Карпентър, че прекратявате ангажимента му. Аз ще платя за телеграмата.
— Ще бъде изпълнено, мистър Ван Алън.
С това разговорът приключи.
Мелинда се прибра в седем и петнадесет и каза, че пила коктейл с Харолд.
— Харолд получил ли си е телеграмата? — попита Вик.
— Каква телеграма?
— Тази, с която Секретната детективска служба му отнема случая.
Мелинда зяпна, но лицето й изразяваше повече яд, отколкото изненада.
— Как разбра? — мина тя в настъпление.
— Уилсън изплю камъчето. Какво го прихваща и него, ами не си гледа пишещата машина!
Седнала на пода, Трикси слушаше с широко отворени очи.
— Кога ти каза? — настояваше Мелинда.
— Днес по обяд. Налетях на него и Ралф на улицата. Не бях виждал по-стреснати и тъпи физиономии.
— Какво точно ти каза? — съвсем объркана попита Мелинда.
— Само го попитах — спокойно поде Вик — дали Карпентър не е детектив. Попитах ги и двамата. И когато Уилсън призна, което не ми струва особени усилия, понеже се беше побъркал от страх, го попитах за името на детективската служба. Той ми го каза и аз се обадих по телефона с молба да прекратят ангажимента на Карпентър. До гуша ми дойде да му плащам.
Мелинда хвърли на дивана джобното издание, което държеше, и свали палтото си.
— Такаа. Значи по сметките си се… — Не довърши.
Вик почти я съжали за неуспеха й.
— Не, мила моя. Преди няколко дена Хорас ми каза, че Карпентър нищо не знае за Колумбийския университет. Хорас поддържа връзка точно с катедрата по психиатрия. А дали Карпентър се е споразумявал нещо в „Кенингтън“, или не, не зная и не ме интересува.
Мелинда демонстративно отиде в кухнята. Без съмнение тая вечер щеше да се напие. Пък и сигурно вече добре си беше подложила с Карпентър. Утрешният махмурлук беше готов. Вик въздъхна и се зачете във вестника.
— Искаш ли нещо за пиене? — извика Мелинда от кухнята.
— Не, благодаря.
— Изглеждаш много добре напоследък. Същински образец на цветущо здраве — забеляза тя, като се върна с питието си. — Може би ще ти е интересно да научиш, че Карпентър действително е психиатър. Е, може да няма диплома — побърза да го защити тя, — но знае доста неща.