Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Историята не е лоша, ако е вярна — рече човекът с копчетата, — имитация на злато, като палеше нова пура.
— Ако! — възкликна старчето с извънредно презрителен поглед. — Остава само да каже — обърна се той към Лоутън, — че историята за нашия странен клиент от времето, когато работех в адвокатската кантора, също не е вярна. Няма да се учудя.
— За тази история не мога нищо да кажа, защото не съм я чул — забеляза притежателят на украшенията — имитация на злато.
— Много бих искал да ни я разкажете, сър — обади се мистър Пикуик.
— Хайде, разкажете я — рече Лоутън. — Никой не я е слушал освен мене, а пък аз почти съм я забравил.
Старикът огледа присъствуващите и се захили още по-отвратително, явно тържествуващ от вниманието, изписано върху всички лица. После потърка с ръка брадичката си и като погледна нагоре към тавана, сякаш да си припомни някои обстоятелства, започна своя разказ.
— Няма голямо значение — започна старецът — как и къде научих тази кратка история. Ако трябва да ви я разправям тъй, както тя стигна до мене, ще трябва да захвана от средата, а когато стигна до края, ще трябва да се върна към началото. Достатъчно е да ви кажа, че някои от събитията станаха пред собствените ми очи. За останалото знам, че се е случило, а има още няколко души между живите, които помнят всичко много добре.
В Бъро на Хай Стрийт, близо до църквата „Сейнт Джордж“, на същата страна, се намира, както повечето хора знаят, най-малкият от нашите затвори за длъжници, „Маршълсий“. Макар и напоследък доста да се различава от мръсната помийна яма, която представляваше някога, дори при подобрените условия и сега съвсем не представлява съблазнително място за разсипника, нито пък място за утеха на непредвидливия. Престъпникът, затворен в „Нюгейт“, ползува двор за разходка на чист въздух, не по-лош от този на несъстоятелния длъжник в тъмницата „Маршълсий“.
Може да си въобразявам, а може би не мога да се откъсна от спомените, свързани с това място, но аз не мога да понасям тази част на Лондон. Булевардът е широк, магазините — просторни, чувате шума на минаващи превозни средства и стъпките на нескончаемия поток от хора — от зори до полунощ въздухът кънти от напрегнато движение, но улиците наоколо са тесни и бедняшки; мизерия и разврат са се загнездили в този пренаселен квартал; недоимък и злощастие са струпани в тясната тъмница; мрак и униние тегнат над тези места и поне в моите очи това им придава болезнен оттенък на нищета.
Много от онези, чиито очи са отдавна вече склопени в гроба, са гледали на тази картина доста лекомислено, когато за първи път са прекрачвали прага на стария затвор „Маршълсий“, защото отчаянието рядко идва с първия жесток удар на съдбата. Човек тогава се осланя на неизпитаното приятелство, помпи многочислените предложения за услуги, щедро дарявани от другарите му по веселие тогава, когато няма нужда от услуги; в него живее надежда, благодатната надежда на неопитните — и колкото и да е превита от първия удар, тя се надига в гърдите му за малко, докато клюмне разочарована, попарена от безучастието на другите. Колко често същите тези очи, потънали дълбоко в орбитите си, са горели в изтощени от глад лица, добили восъчен цвят в затворническата килия през онези дни, когато не беше само празна приказка да се каже, че длъжниците гниеха в затворите без всякаква надежда да бъдат пуснати, без всякаква възможност да се видят свободни! Този ужас не съществува вече до такава степен, но достатъчно е останало от него, за да накара сърцето да кърви.
Преди двадесет години онзи плочник се триеше от стъпките на една майка с дете, ден след ден — тъй редовно, както идва зората, те пристигаха пред портата на затвора. Често след неспокойна, безсънна нощ, прекарана в тревога и униние, те стигаха там цял час по-рано и тогава младата майка се отдалечаваше кротко, за да заведе сина си до стария мост, вдигаше детето на ръце да му покаже святкащата вода, обагрена от утринното слънце: опитваше се да привлече вниманието му върху околните предмети, върху оживените приготовления за работа и удоволствия, що започваха край реката в този ранен час. Но тя скоро го пускаше на земята и закрила лице с шала си, оставяше напиращите в очите й сълзи да текат на воля; а слабото болнаво детско личице не се озаряваше нито от любопитство, нито от радост. Детето нямаше много спомени, но те все бяха от един и същ вид: всичките свързани с немотията и нещастието на неговите родители. То седеше часове наред на коленете на майка си и с детско съчувствие гледаше стичащите се по бузите й сълзи, а след това тихичко се свираше в някое тъмно кътче и там се приспиваше с риданията си. Жестоката действителност на живота, придружена с едни от най-страшните лишения — глад, жажда, студ и недоимък, — го бе споходила още при първите проблясъци на неговото съзнание; и макар външно да бе дете, нито му бе леко на сърцето, нито пък очите му блестяха, нито пък се смееше весело като другите деца.