Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Така е, но за да оцелееш, е нужно да се разрастваш, да строиш нови заводи, да изкупуваш малките фалиращи предприятия… а аз не съм слънце, навсякъде да огрея! Трябва да се клонирам… това все още не са открили как става при хората!
Той говореше, приковал очи в очите на детето си. В погледа му съзираше анализ на проблемите и надежда за решаването им. Погледът на Младши го разведряваше. От него струеше сила, съзидание, воля за борба. Сякаш между двамата се установяваше невидим съюз. Сякаш зрелият мъж се възраждаше в погледа на детето, черпеше от него смелост и дръзновение.
— Така е, daddy, трябва непрекъснато да гледаш напред и да се разрастваш… Ако не върви напред, човек е обречен.
— Много добре го осъзнавам, синко. Само че за това трябва да се раздвоя, да прекарвам живота си, скачайки от един самолет на друг… а подобно нещо вече никак не ме блазни!
— Имаш нужда от съдружник. Това ти липсва и оттам идват грижите ти.
— Знам. Мисля по въпроса.
— Ще си намериш. Не унивай.
— Благодаря ти, сине… Досега съм правил големите си удари, основавайки се на документацията, която подготвяха за мен търговските ми сътрудници. Да вземем например дървените къщи, които внесохме от Рига… Благодарение на тях предприятието силно дръпна напред. Да ти призная, идеята беше на един от тях. Аз само я приложих. Поднесоха ми я на тепсия. Сега се нуждая от десетки подобни идеи, а ги няма, няма ги… Всички сме претрупани от работа. Нямаме секунда свободно време да помислим, да се поразровим, да погледнем напред.
— Не се отказвай. Не се махай от Китай, въпреки неудачите. Китайците първи ще се окопитят. Тяхната система е далече по-гъвкава и по-адаптивна от нашата. Ние сме стари държави, задъхваме се от забрани и правила. Те за разлика от нас живеят с хиляда километра в час, обновяват, не спират да се обновяват… Когато бизнесът се съживи, те ще дръпнат напред световната икономика и тогава няма да съжаляваш, че си останал там.
— Благодаря ти, Младши, напомпваш ме до дупка.
— Жалко, че още съм малък… поне според нормите на нашето общество… защото бих желал да работя с теб известно време, да ти помогна малко. Сигурен съм, че двамата бихме били страхотен екип.
— Четеш мислите ми, Младши, направо четеш мислите ми…
Жозиан наблюдаваше безмълвно бащата и сина, със зяпнала уста и ококорени очи.
Не пророни дума.
Ако се нуждаеше от доказателство за окончателното си отпадане от класацията на двамата мъже на живота й, току-що го бе получила. Нито за секунда не се бяха обърнали към нея, за да я включат в разговора! Разговаряха по мъжки, очи в очи, и тя отново се почувства жестоко ненужна.
Когато постъпи във фирмата на Марсел, преди да се превърне в неговата мадам Дьо Помпадур, тя се опита да се изкатери по служебната стълбица. Да напусне секретарското си място, което не презираше, съвсем не, но на което бе започнала да се отегчава. Работеше до късно, не излизаше в отпуск през август като останалите, поддържаше връзка с доставчиците, предлагаше нови идеи за разнообразяване и обогатяване на фирмата. Шавал или друг някой й поверяваха изработването на проектно-сметната документация и когато представяха резултатите на Марсел Гробз, те обираха лаврите. Тя стоеше онемяла, мънкаше и пелтечеше, ама нали аз, нали аз бях тази, която… и Марсел дори не си правеше труда да я изслуша.
Тъкмо тя бе открила златната жила с дървените къщи, внос от Рига. Сто квадрата площ, внесени за двайсет и пет хиляди евро и продадени двойно по-скъпо, с включена в цената доставка и монтаж. С прозорци с термични стъклопакети и талпи с дебелина девет сантиметра. Яка червена ела, която расте бавно на над хиляда и петстотин метра надморска височина и има плътност седемстотин и петдесет килограма на кубически метър, срещу едва четиристотин килограма при обикновената й посестрима. Можеше да изброи, и насън да я бутнеш, всички предимства на хижите, без да поглежда записките. Беше разказала за тях на Шавал, който я поздрави, обещавайки, че в подходящ момент ще запознае шефа с въпроса. Да, ама не! Той бе обрал парсата. Както обикновено. Тя се оказа с пръст в уста, измамена като начинаеща наивница. Печалбите на Марсел хвръкнаха до небето от продажбата на латвийските сглобяеми къщи и Шавал прибра значителна комисиона за попадението.
Беше отдавна… По онова време тя се оставяше да я подминават, неспособна да се защити. Свикнала бе да отнася шамари и да се увива в краката на бияча. Гаден навик, наследен от детството. Жозиан няма нужда да ходи на училище, достатъчно е да се научи да пристъпва кръшно и да върти задник! Дъщеря ми е чиста проба курва, заявяваше баща й, потупвайки я отзад. Върти задник, дъще, давай. Жените нямат нужда от акъл в главата, стига им да ближат чуждите глави, за да си докарват и те толкова.