Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— За всичко вкупом съм рекъл — не я остави да издума старецът. — Поотделно не питай.

И тя подсмъркна, затули си мъката. Но достатъчно време имаше Асие ханъм и да поплаче, и да се прости със своите приятелки и роднини. Сеид ефенди също събра мъжки зияфет31 на сбогуване. Кметът беше дошъл, други големци от града, двама-трима военни и най-близките приятели. Общо двайсетина човека. Благодарности се чуха, хвалебствени думи, съжаления, както можеше да се очаква. Тъжна беше тая гощавка и заради повода, и защото главно възрастни мъже бяха събрани. Но мина и тя, един ден остана до заминаването.

Сеид Османоглу бе решил да пътуваме с параход. Тръгваше един пътнически от Мерсин, спираше на пет-шест места по малоазийското крайбрежие и последното му пристанище беше в Истанбул. Овреме запазих каюти, платих ги и следобеда бих телеграма до зетьовете от името на Сеид ефенди. От пощата се запътих към дома му да съобщя в колко часа заранта ще иде кола за багажа им и кога ще дойде файтонът. Пътната врата беше отключена и като прекосих двора, сварих Асие ханъм да излиза от къщата с две бохчи в ръцете. Отиваше при слугите, сигурно да им носи последен армаган.

— Вътре е — врътна тя глава, избягвайки по обичая си да назове името на своя съпруг и повелител.

Влязох, прокашлях се и Сеид ефенди ме повика от горния етаж:

— Ела, Демирдже! Тука съм.

Заварих го прав сред салона. Той беше дребен на ръст, малко тантурест и си личеше, че на младини е бил доста як човек. С годините се беше вкокалил, подобно някои старци, дето ако се случат до теб в трамвая, все едно греда те е притиснала. Такава греда изглежда държелива, ама тъкмо защото е изгубила гъвкавост, изведнъж изпуква и се строшава на две. Като го погледнах от стълбището, стори ми се съвсем смален. Вярно, че бе отслабнал през последните месеци, но и нещо друго — излиняло, отпаднало, се усещаше в него. Дори бялата му, чистичка брада бе пожълтяла в краищата си.

— Знаеш ли какво говореха за мен? — изпревари ме той. — Че и биковете ми телци раждат. Сиреч, късмет ме гони, пръстът на Аллах ми помага. Търговията и печалбата гледаха.

— Приказват си хората — рекох неопределено.

— Късмет ме гони, но зло ме настига — въздъхна старецът и бавно тръгна покрай дългия салонен бюфет.

Последвах го на крачка след него, докато спря пред една изпразнена витринка.

— Прибрала си е Асие джунджуриите — кисело каза той. — Не ми приема вече думите…