Воалът на властта
- Автор: Вудинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Воалът на властта». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Лунната буря беше свършила. Силуетите на Лунните деца проблеснаха за последен път и изчезнаха, а всяка от трите луни пое по своя път в успокоилото се небе.
Мишани лежеше, свита на кълбо, все още парализирана от ужас. Чувството, че опасността е отминала, бе прекалено голямо облекчение, за да е истина. Беше жива, беше жива, колкото и невероятно да звучеше това. Щеше да остане да лежи в калта много по-дълго, ако не беше едно — причината, поради която бе дошла тук.
Лусия.
Мишани се надигна и запълзя на колене и лакти към мястото, където лежеше престолонаследничката. Крехко създание на осемнадесет жътви, чиито подгизнали дрехи бяха залепнали за тялото й. На корема й бе разцъфнало голямо червено петно, което непрекъснато растеше. Точно там я бе прострелял куршумът.
Чернокосата жена извика през сълзи името й, след което я повдигна леко, така че главата на Лусия да застане в скута й, и я погали по косата. Очите на престолонаследничката бавно се отвориха — изглеждаха сини и далечни. Тя се опита да се усмихне, но вместо това се закашля и по брадичката й потече кръв.
— Съжалявам, мамо — прошепна девойката и Мишани разбра, че Лусия виждаше не нейното лице, а това на Анаис. Погледът й вече помръкваше.
— Шшш — рече чернокосата жена. — Недей да говориш. — Тя погледна към Сестрата, която стоеше до тях и ги наблюдаваше с безизразно изражение. Страховитият й грим изобщо не бе пострадал от дъжда. — Не можеш ли да й помогнеш? — попита остро тя.
Сестрата поклати глава.
— Силата, която я прикриваше от намеренията на чаросплетниците, я изолира и от нас. Не можем нито да я достигнем, нито да я изцерим.
— Тогава каква е ползата от вас? — извика й Мишани. Сестрата не каза нищо и чернокосата жена се обърна отново към Лусия. — Каква е ползата от вас? — повтори тя по-тихо, сякаш на себе си, докато от очите й бликаха сълзи.
— Не знаех — промълви престолонаследничката. — Не знаех, че ще отнемат живота на толкова много хора. Те погубиха толкова много, мамо. А ми казаха, че ще убият само неколцина. Няколко живота щели да са достатъчни, за да ги удовлетворят. Защото ни мразят. Това беше тяхната цена.
— О, мило дете… — проплака Мишани. — Защо? Защо го стори? Защо се съгласи?
Лусия се закашля отново. Гърдите и брадичката й бяха целите обагрени в пурпурно. Нощта беше призрачно тиха. Сякаш на света нямаше нищо друго, освен тях тримата на билото на хълма.
— Не можех да ги изоставя… — прошепна дъщерята на Зан.
Мишани отново зарида, щом чу това. Богове, това клето момиче, набедено за спасителка от хората, което бе прекарало всяка секунда от последните десет години под смазващото бреме на хорските очаквания… Би ли могла да излезе от тази проклета гора без никакво обещание, след като стотици животи вече бяха пожертвани в нейно име? Не. Тя бе сключила сделка с Ксхианг Ксхи — жертвоприношение в замяна на помощта на духовете. Мишани можеше само да гадае как ли това бе раздирало душата й.
И ето че сега лежеше в обятията й с куршум в корема. Кожата й изглеждаше сивкава, а косата й бе мокра и разрошена. Сърдечният й ритъм ставаше все по-бавен и пулсирането му се виждаше под нежната кожа на ключиците й. Взорът й бе зареян някъде отвъд, където Мишани не можеше да надзърне.
— Помогни ми, мамо — прошепна Лусия с треперещ глас. — Не искам да умра. Не искам да умра.
Ала чернокосата жена не можа да й каже каквото и да било. В гърлото й се бе надигнала огромна буца, тялото й се разтърси от неизразима скръб и единственото, което можа да направи, когато Лусия издиша за последен път въздуха от дробовете си, беше да заридае безутешно.
По някое време след това Мишани чу стъпките на баракс Зан и вдигна поглед нагоре. Мъжът рухна на колене, а лицето му се изкриви от потрес; не можеше да повярва на очите си. Той не се опита да вземе тялото на дъщеря си от Мишани, защото това означаваше да признае, че Лусия наистина е умряла, че това наистина се е случило и че е изгубил детето си за втори и последен път.
Чернокосата жена се запита дали историците някой ден щяха да оправдаят тази загуба. Дали щяха да сметнат, че това си е струвало, за да победят чаросплетниците — дори на такава ужасна цена? Само дето още бяха далеч от победата. Да, армията на вещерите бе унищожена, но същото се отнасяше и за армията на Империята. Сега разполагаха единствено с жалки отряди, колкото да защитават територията си. Навярно положението на чаросплетниците беше същото, ала техните армии се развъждаха много по-бързо и бяха неизмеримо по-силни. И двете сили бяха претърпели невъзвратими загуби, които изравняваха временно резултата, но истината беше, че в дългосрочен план вещерите бяха излезли победители. Без тази армия те се нуждаеха от по-малко храна и можеха да изкарат още две години, а може би и три, с това, което имаха. А през това време нищо не им пречеше да предприемат нова офанзива, която никой вече не бе в състояние да спре. Империята просто бе отложила екзекуцията си.