Воалът на властта
- Автор: Вудинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Воалът на властта». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Нямаше никакъв избор — стигнеха ли до преградата, трябваше да сложи проклетата Маска. Въпреки че Сестрите можеха да преминат през нея без големи усилия, не биваше да пренебрегват вероятността чаросплетниците да узнаят за това, а в такъв случай щяха да изгубят предимството на изненадата. Единственият сигурен начин да преминат незабелязани бе да използват Маската.
Тази Маска, тази прокълната от боговете Маска, заради която бе изгубила цялото си семейство, продължаваше да бъде едно от най-важните оръжия, които имаха. Просто нямаше други — Маските, които Аленият орден бе отнел от мъртвите си врагове, бяха прекалено древни и могъщи и щяха да донесат гибел и поквара на всяка Сестра, която дръзнеше да ги сложи.
Ето защо тази тежка задача се падаше на Кайку. Именно тя трябваше да преведе седемстотин ткиуратци и почти петдесет Сестри през невидимата бариера. Това щеше да отнеме часове, а тя през цялото време щеше да носи тази ужасна Маска.
Тя погледна отново към планинските върхове и въздъхна. Най-накрая всичко това щеше да свърши. Всемогъщи богове, дано свършеше колкото се може по-скоро!
Тя почувства нечие присъствие до себе си, обърна се и видя Тсата. След известията за смъртта на Лусия ткиуратецът я избягваше, защото не бе сигурен дали Кайку имаше нужда от компанията му, или предпочиташе да остане сама. Напоследък той бе доста зает с дела, засягащи неговия паш, и двамата нямаха много възможности да си поговорят.
— Как са ткиуратците? — попита Сестрата, изненадана колко чужд и състарен й се стори собственият й глас.
— Добре — отвърна татуираният мъж. — Те знаят, че вече всичко виси на косъм след битката при река Ко. Ще дадат всичко от себе си. Преходът през планините ще повдигне духа им след цялото това време, което прекараха затворени на корабите.
Тъмнокосата жена отметна косата от лицето си.
— Какво ще правиш… после? — попита тя, взирайки се в лицето му. — Когато всичко това свърши?
Няколко секунди Тсата я гледаше безмълвно, преди да отговори.
— Зависи от това как ще се развият нещата, когато се доберем до Адерач — рече той. — Няма да кажа, че не съм се замислял над това, но има твърде много неизвестни фактори.
Кайку кимна разбиращо — това не беше опит за измъкване от темата, а самата истина. Ала колкото и откровен да беше, Тсата бе придобил навика да се държи по сарамирски, когато разговаряше със сарамирци, и неизреченият му намек бе пределно ясен. Това, от което зависеше решението му, беше Кайку.
А какво искаше да направи тя самата? Нямаше отговор на този въпрос. Единственият й близък човек освен Тсата беше Мишани, но кой можеше да каже как щяха да се стекат житейските им пътища? Най-вероятно ткиуратският й приятел щеше да се върне в Окхамба заедно със сънародниците си, а Мишани щеше да се заеме с разни дипломатически мисии и през цялото време щеше да пътува насам-натам. Кайку я чакаше единствено самота — празнота, която щеше да зейне след като осъществи обета си за отмъщение. В някои безметежни времена навярно щеше да бъде доволна от безграничната свобода, която й се предоставяше, ала сега възприемаше тази перспектива като плашеща липса на житейска цел.
Тъмнокосата жена внезапно се почувства засегната. Откъде накъде изборът му трябваше да зависи от нея? Защо решенията й бяха толкова важни за другите? Е, щом светът бе твърдо решен да я нарани, защо просто не й позволеше да си отиде от него?
Кайку осъзна, че отново се поддава на самосъжалението си и се взе в ръце. Не, нямаше да поеме по тази пътека. Мъжът до нея я обичаше и беше човек, който заслужаваше да получи нейната любов; вината, че тя не му я даваше, беше само нейна и на никой друг. Искаше да му каже толкова много неща — неща, които се бяха загнездили тъй дълбоко в нея, че тя не знаеше дали изобщо бе способна да ги изрече. Обещания, клетви, обети. Думи, които бяха истински и които можеха да я върнат към света на светлината и смеха. Сега обаче всичко й се струваше толкова крехко и ефимерно. Искаше й се да му каже тези неща, в случай че някой от тях загинеше в предстоящия конфликт, за да може Тсата да узнае истината, но в същото време си даваше сметка, че ако никой от двамата не умреше, щеше да се наложи да живее под бремето на признанието, което беше направила, а усещаше, че още не бе готова за това.