Воалът на властта
- Автор: Вудинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Воалът на властта». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Пътуването бе ужасно още преди Кайку да научи за пировата победа на Империята и смъртта на Лусия, а след това неудобството и отегчителното еднообразие, съпътстващи всеки подобен преход, бяха напълно изместени от скръбта й.
Кайку се чувстваше в капан на борда на кораба. Дори в каютата си не можеше да намери уединение, защото я делеше с други две Сестри; това всъщност си беше истински лукс в сравнение с претъпкания трюм, където бяха наблъскани ткиуратците. Почти през цялото време тя носеше грима и одеждите на Аления орден, защото тогава хората я оставяха на мира. Тъмнокосата Сестра често излизаше да се разхожда нощем по палубата като някакъв тъмен призрак и отначало моряците се плашеха от нея, ала после свикнаха и престанаха да й обръщат внимание. Въпреки че Кайлин не бе разгласила спора им в Арака Джо, другите Сестри й нямаха доверие и я гледаха с лошо око; презрението на Кайку към каузата им беше очевидно и посестримите усещаха това. Самата предводителка на Ордена се намираше на друг кораб и избягваше всякаква комуникация с тъмнокосата Сестра, което напълно я устройваше.
В по-тежките си моменти Кайку откриваше някакво мрачно задоволство в мисълта, че смъртта на Лусия е лишила Кайлин от нейната емблема, че Нейно превъзходителство сигурно е побесняла, когато е научила, че грижливо обмислените й планове за бъдещето на Ордена са провалени. Това обаче не беше кой знае каква утеха, защото в дълбините на душата си Кайку знаеше, че Кайлин щеше да превъзмогне това препятствие. Ако чаросплетниците изгубеха войната, заслугата за победата щеше да е на Сестрите и те щяха да се възкачат на тяхното място. Това обаче слабо я засягаше. Защо да се тревожи за свят, изпълнен с толкова много ужас и тъга, който сякаш съществуваше само за да разбива сърцето й отново и отново? Единственото, което я интересуваше, беше нейната печал, и тя се грижеше добре за нея.
Сега наблюдаваше как моряците откарват ткиуратците до брега. Те изгаряха от нетърпение да слязат на сушата — въпреки че бяха понесли пътуването, без да се оплакват, татуираните мъже и жени мразеха да бъдат затваряни за дълго, а и претъпканите кораби, с които бяха дошли дотук, бяха много по-малки от масивните плавателни съдове, докарали ги от Окхамба.
Всичко трябваше да приключи за по-малко от седмица. На стотина километра от тук — в пазвата на планините — се намираше първият манастир на чаросплетниците, а под него лежеше първият вещерски камък. Заради спецификата на терена не бяха в състояние да преценят кога точно щяха да стигнат до там, ала поддържаха връзка със Сестрите, които придружаваха силите на пустинните баракси, и координираха настъплението си. Активността им в чаросплетието бе старателно прикривана; при всеки опит за комуникация няколко Сестри се грижеха нищо да не издаде присъствието им. Участието на Аления орден в тази операция бе строго секретно.
Ако всичко се развиваше по план, бойните отряди на вещерите щяха да напуснат Адерач, за да посрещнат армията на Реки, която идваше от юг, без да очакват нападение от север — откъм морето. Кайку се съмняваше, че чаросплетниците ще възприемат дръзкото бягство на Сестрите от Лаляра като заплаха за първия си манастир; вещерите навярно си мислеха, че враговете им просто се опитват да спасят имперската флота и впоследствие са се насочили на юг към по-безопасни пристанища като Суана или Ейлаза. Освен това чаросплетниците не знаеха, че Мураки ту Коли бе издала плановете им; това беше очевидно от засадата, в която бяха попаднали при река Ко.
Перспективата да приключи веднъж завинаги с всичко това — по един или друг начин — бе успокояваща за Кайку. Тя не се интересуваше от сивите оттенъци между успеха и провала — или вещерите щяха да загинат, или тя. Младата жена къташе в сърцето си спомените за семейството си, за Тейн и за Лусия и ги използваше, за да подклажда омразата си. Ако смъртта й я откъснеше от жестокостта на този свят, нямаше да бъде толкова лоша.
Ала преди това трябваше да направи нещо. Когато достигнеха невидимата преграда, която чаросплетниците със сигурност бяха издигнали около манастира си, щеше да се наложи отново да прибегне до Маската.
Тя продължаваше да лежи в торбата й в каютата — най-отдолу, затрупана от куп дрехи. През нощта зловещото лице й шепнеше, изкушавайки я с обещания за баща й. По някакъв начин Маската бе заграбила част от същността на баща й, както бе заграбила и част от нея. Ако я сложеше, дали отново щеше да си възвърне тихия пристан на детството си, успокояващото присъствие на баща си и онази въображаема сигурност, която този проклет предмет й предлагаше? Не, нямаше да си позволи този лукс. Това беше опиат, който й предлагаше нещо, което Кайку искаше, ала в замяна на всичко онова, което беше тя. Ала всеки път, когато бе принудена да я сложи, ставаше все по-трудно да й устои, а и след толкова дълго време, прекарано в непосредствена близост до Маската, на няколко пъти й се прииска да подири утеха в топлите й обятия. Единствено непреодолимото й отвращение от чаросплетниците и техните изобретения я възпря да не стори това.