Воалът на властта
- Автор: Вудинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Воалът на властта». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Сега всичко зависеше от плана на Кайлин. Трябваше да унищожат вещерския камък. Това беше тяхната последна и единствена надежда.
Войниците, които бяха оцелели, стояха около билото на хълма и наблюдаваха безмълвно застиналата жива картина — мъртвата им спасителка, чиято глава лежеше в скута на Мишани; съсипаният баракс, паднал на колене; безстрастната Сестра. В душите им цареше същата тревога и несигурност, която изпитваше дъщерята на Мураки ту Коли, и те просто не смееха да се замислят за бъдещето.
Сред тях стоеше и една слаба жена с рошава коса и навъсено изражение. Тя постоя известно време там, наблюдавайки мрачно сцената, след което се обърна и се отдалечи. Мъката и смъртта не бяха нови за Номору; още като дете бе видяла предостатъчно и от двете, че да й стигнат за цял живот. Единствената й грижа в момента беше никой да не разбере кой всъщност бе изстрелял куршума, сложил край на живота на тяхната любима Лусия. Другото, което я глождеше, беше недоволството й от неточната й стрелба. Все пак се беше прицелила в главата на престолонаследничката.
Когато на следващия ден окото на Нуку се издигна над хоризонта, бойното поле беше пусто. Звездопадът — красивото атмосферно явление, съпътстващо края на всяка лунна буря — сипеше блещукащите си кристалчета, които отразяваха слънчевата светлина. Когато небесното светило се издигнеше високо в небето, оцелелите бойци на Империята щяха да подирят своите другари и близки, но за момента се бяха оттеглили, неспособни да останат и час повече сред кланицата, в която се бяха превърнали бреговете на Ко. Следите от присъствието на духовете бяха толкова силни, че нито лешояди, нито мухи смущаваха покоя на мъртъвците.
На северния бряг на реката, сред неизброимите пълчища Различни трупове, се издигаше неголяма могилка с размерите и очертанията на прегърбен старец. Лицето му — или там, където би трябвало да се намира лицето — представляваше съсухрен мъртвешки лик със зейнала уста.
Тази статуя оцеля до пладне, когато слънчевите лъчи я нагряха и изсушиха. След това тя започна бавно да се пропуква и да се рони, докато накрая от Върховния чаросплетник Какре не остана нищо повече от прах, който вятърът безвъзвратно разпиля.
Двадесет и девета глава
Кайку стоеше на предната палуба на кораба и се взираше мрачно в сивите върхове. Бе притиснала робата към гърдите си с едната си ръка заради студения бриз. Можеше да сгрее тялото си само с една-единствена мисъл, ала искаше да не й е комфортно. Самото настроение, в което беше, го изискваше.
Небосводът беше мрачен и по нищо не личеше, че е пролет. Десетината кораба се поклащаха лениво и котвените им въжета проскърцваха. Използваха малки гребни лодки, които периодично извършваха курсове до сушата и обратно, за да транспортират ткиуратците и Сестрите до каменистия бряг на Новоземие.
От дни плаваха покрай северната част на Сарамир и не се натъкваха на нищо друго, освен черни скали и отвесни каменни стени, които се издигаха на голяма височина над водата и не осигуряваха никакви условия за акостиране. Всяка сутрин Кайку излизаше на десния борд и наблюдаваше тънката струйка черен дим, която се виеше над вулканичното гърло, известно под названието връх Макара. Сравнително равнинният терен на залива, където бяха избрали да слязат на сушата, продължаваше няколко километра навътре, преди да се издигне отново в сурови планински масиви. Това бе мястото, от където седемстотин ткиуратци щяха да се отправят на югозапад към Адерач.
Поне до този момент пътуването им явно бе благословено от Асантуа. Теченията се носеха в тяхната посока, а ветровете бяха предимно попътни. И въпреки че бяха принудени да поемат по доста заобиколен маршрут — да минат покрай западната страна на Фо, за да избегнат тежко натоварения Камарански проток, и повече от веднъж им се наложи да предприемат обходни маневри, докато Сестрите прикриваха присъствието им от далечни плавателни съдове, — пристигнаха точно по план. Или поне така ги увери Кайлин. Кайку бе престанала да брои дните преди доста време.