Нишката на покварата

Битката изглеждаше странно сюрреалистична. Първите редици яростно се сблъскаха, когато бе даден сигналът за атака, а грохотът на топовете и мортирите се смеси с писъците на умиращите. Стрелците с пушки стреляха, презареждаха и пак стреляха, конниците се носеха по фланговете, а ездачите на манкстуи газеха безмилостно противниковите бойци. Огромните животни се бяха преобразили от послушни добичета в бесни планини от мускули, а тъжните им муцуни сега бяха хищно озъбени. От тук бе възможно да се види как различните войскови подразделения се движат в бавен танц, подреждайки се около голямата касапница в центъра, където пешаците се колеха свирепо един друг, изкусно въртейки мечовете си.

— Изобщо не изглеждате загрижен, Императоре мой — каза Какре, пристъпвайки на терасата. Мос сбърчи леко носа си, когато усети противната кучешка миризма на Вещера.

— Може би просто не ме е грижа — вдигна рамене владетелят. — Побеждаваш, губиш, какво значение има това? Покварата продължава да разяжда земята. Керестин може да ме убие, а мога и аз да го убия. Изобщо не му завиждам за проблемите, с които ще се нагърби в допълнение към императорската ми мантия.

Върховният Чаросплетник го изгледа изпод вежди. Не му хареса тона на Мос. Беше прекалено ведър. След смъртта на Лараня Какре престана да изкривява сънищата на Императора, разчитайки на собствената му скръб да го направи податлив на влияние, за да не се налага да рискува, манипулирайки директно съзнанието му. За известно време беше точно така — той веднага се подчини, когато Върховният Чаросплетник го посъветва да изпрати войската си на югоизток, за да пресрещне силите на пустинните баракси и изобщо не се поинтересува за числеността на армията на Керестин. Ала ето че сега, противно на думите му, предишното униние изглежда го беше напуснало. Е, дори и да беше така, фаталистичното му настроение съвсем скоро щеше да се върне, помисли си Какре.

Мислите на Вещера се отплеснаха другаде — към една друга битка, където точно в този момент последният трън в окото на Чаросплетниците щеше да бъде премахнат. Как само нещата се бяха обърнали в тяхна полза — кой бе очаквал, че Айс Маракса ще се окажат достатъчно глупави, че да се разкрият, вдигайки бунт в Зила. Какре бе обещал на Мос, че ще се справи с причината за метежа и го беше направил. Свърза се с Фарек, Чаросплетника на рода Винаксис, и всички други в района, давайки им следните прости инструкции: заловете един от водачите жив и разголете съзнанието му. Шансът им предостави Кседжен ту Имоту, ала можеше да е и който и да е друг от ръководната им група. Айс Маракса създаваха проблеми от прекалено дълго време и бяха добре скрити; Какре нямаше никакво време да ги търси, особено след като връзката им с Престолонаследничката можеше да се окаже фалшива следа. В края на краищата обаче ревностните им усилия донесоха само смърт — както на тях, така и на божествената им спасителка. Защото дъщерята на бившата Кръвна Императрица Анаис ту Еринима беше жива; нещо повече — Фарек бе разбрал къде се крие тя.