Небесносини грехове

Джамил прекоси стаята обратно, държейки Стивън в ръцете си.

Грегъри продължаваше да бъде беше вкопчен в ръката на Стивън, така че се движеха като едно цяло. Когато Джамил стигна при вълците, Ричард изрече;

- Грегъри не е един от нас. Не може да остане при нас.

Не успях да чуя отговора на Джамил, но мисля че се опитваше да убеди Ричард, че това не е необходимо. Ричард поклати глава и тогава Джамил извърши грешка. Погледна назад към мен и само с поглед помоли за помощ. Беше го правил преди, много пъти, и в повечето случаи я получаваше. Но тази вечер Ричард видя това, разбра значението му и не го допусна.

Той сграбчи Грегъри за китката и се опита да го издърпа от Стивън. Стивън изкрещя и се надигна рязко в ръцете на Джамил, вкопчвайки се и с двете си ръце в рамото на брат си.

Това ми беше предостатъчно. Не ме интересуваше дали Бел ще чуе всичко. Пристъпих към глутницата.

- Ричард, държиш се жестоко.

Той не престана с опитите си да ги раздели.

- Мислех, че искаш да бъда жесток.

- Исках да си силен, не жесток. - Бях почти до тях и не бях сигурна какво щях да правя, когато ги приближа.

- Ти си силна и си жестока.

- Всъщност, съм силна и прагматична, не жестока. - Вече бях до тях и знаех, че не се осмелявам да докосна когото и да било. Ако докоснех Ричард, или близнаците, това щеше да доведе до повече насилие. Можех да го усетя.

Стивън издаваше висок, сърцераздирателен звук като зайче, което го изяждат живо. Бореше се с ръце и се опитваше да се задържи за Грегъри. Грегъри плачеше и се опитваше да задържи брат си.

- С думата „прагматична” ни караш да изглеждаме слаби пред член на Съвета. А „жестока” означава, че аз съм Бьолверк, защото ти нямаш куража за това.

Той престана да дърпа близнаците и Джамил избра този момент на колебание, за да се плъзне настрани. Разбира се, по този начин останах сама срещу Ричард. Това бе един от онези мигове, в които осъзнах колко физически внушителен беше той. Ричард бе един от тези едри мъже, които не изглеждат едри, докато внезапно не започнат да изглеждат точно такива, а ти си казваш „Господи”, но тогава обикновено е прекалено късно.

Стояхме и се взирахме едни в друг. Не бях ядосана, докато той не се опита да нарани Стивън и Грегъри. Но веднъж след като човек ме ядоса, обикновено оставам в това състояние. Наслаждавам се на гнева си, това е единственото хоби, което имам.

В съзнанието ми танцуваха десетина остри забележки, но задържах устата си затворена. Страхувах се какво ще се излее от нея, ако я отворя. Приближих се напред, намалявайки оставащата дистанция между нас. Успях да видя нещр различно от гняв в погледа му -паника. Не искаше да бъда толкова близо. Чудесно.

Продължих да се приближавам, а Ричард даже направи крачка назад, след което изглежда осъзна какво е сторил. Когато се приближих към него с още една крачка, той не помръдна от мястото си. Приближих се, докато широката пола на роклята ми не докосна краката му, полите ми се завъртяха и покриха пръстите на излъсканите му обувки. Бях толкова близко, че щеше да е поестествено да се докоснем, отколкото просто да стоим, както направихме.

Проследих с очи дължината на неговото тяло и срещнах погледа му със знанието в очите ми, че знам какво има под този консервативен костюм, всеки сантиметър от него.

Ричард не гледаше лицето ми когато вдигнах поглед, взираше се в деколтето ми. Поех дълбоко въздух и заобленостите на гърдите ми се повдигнаха и снишиха, сякаш някаква ръка ги повдигаше отдолу.

Той вдигна поглед от гърдите ми и срещна очите ми. Яростта по лицето му беше нещо почти чисто. Гняв без цел, без форма. Беше като един от онези огромни опустошителни пожари, които започваха като изяждаха дърветата. После по някое време пожарът придобива собствен живот, сякаш вече не се нуждае от гориво, не се нуждае от каквото и да било, за да съществува. Гори, нараства и унищожава, не защото му трябва гориво, а защото това прави, това е неговата същност.

Изправих собствената си ярост срещу яростта на Ричард. Неговата беше нова и свежа, не бе имала време да прогори път до душата му, да издълбае празнина, в която да няма нищо друго, освен гняв.

Моята ярост беше стара, почти откакто се помня. Щом Ричард искаше да се борим, щяхме да се борим. Ако искаше да се чукаме, можехме да се чукаме. В този момент и двете щяха да нанесат еднаква вреда.

И на двама ни.

Звярът му се изправи до неговия гняв като куче, което се отзовава на гласа на стопанина си. Всяко силно чувство можеше да доведе до превръщане, а що се отнася до Ричард, тази емоция беше възможно най-силната.

Енергията на звяра му избликна като мараня над път през лятото, видима вълна от сила. Затанцува покрай голата кожа на тялото ми. Веднъж ме беше докарал до оргазъм, без да използва нищо друго, освен звяра си, докато го тласкаше в тялото ми. Но тази вечер щяхме да правим други неща. Съмнявам се, че щяха да са забавни.

Мюзет се плъзна по-близко до нас в изпръсканата си с кръв рокля.

Очите □ отново бяха сини. Прокара ръка през енергията на звяра на Ричард, играейки между двама ни, без да докосва, буквално си играеше с енергията.

- О, ти би бил много приятен за ядене, tres bon, tres tres bon*. - Тя се разсмя, и това бе от този вид смях, който, ако си в бар, щеше да те накара да погледнеш още веднъж, смях, създаден да привлича внимание. Звукът не си отиваше със засъхващата като маска на лицето и кръв.